



Погали кичестите бели туфи на леките клонки,разлюляли се трепетливо от вятъра.Малки,бели листенца полетяха измежду пръстите й като непокорно пухче.Вдъхна с пълни гърди аромата на черешов цвят...Хем красиво,хем омайно,хем за кратко....Като миг вълшебство-бързо дошло,бързо отлетяло.
Хвана една пухкава,кичеста туфа в шепи и зарови носле в нея с наслада.Кихна през смях от цветчетата,погъделичкали ноздрите й.Кучето до нея,в недоумение беше наклонило глава настрани,вероятно учудено от гледката.Излая нетърпеливо и размаха опашка,недоволно от липсата на вниманието й.Две-три листенца палаво прехвърчаха край муцунката му в опит да го разсеят.Успяха-хукна да ги гони в лекият им полет,носени от крилете на вятъра.
Тя седна под черешата,в меката трева,загледана напред към хоризонта.Мислеше за него."Трябва да го доведа тук...красиво е.Ще му хареса."
Въздъхна леко,галейки тучната тревица,нежно разрошвайки я с пръсти.Щеше и него да погали така...
...Заваля сняг от бели черешови цветенца...
...докато го целува под черешата.
Пролетта беше дошла и в нейното сърце!

Спокойна съм.
Съвършено.
За миг непоклатимо... и,изпила бих този миг до дъно,без да оставя капка,ако ще и от алчност да е.
Звънят китарени струни в главата ми,дайре,тарамбук и развени поли под палещо слънце и сред прохладен вятър.Пляс-пляс-ръцете горе...так-так...тропат токчета в палещият ритъм на кръвта,на гордостта ,на човешкото съществуване...уж спокойна мелодия,а напрегнат ритъм.Напрегнат ,ала в рамки,извън които не се изтича...Хем нагоре и надолу,но си е облечен в рамките-резки като промените и в същото време така спокойни.
И аз така-
спокойна като река преди бързей,преди водопадение,но и то величествено в своето могъщество.
Спокойна като матрица от молекули,чийто дух има свободата да странства най-необезпокоявано из ума,из световете на съзнанието,да се шмугва тук,да пробягва със светлинни скорости там,като палаво дяволче,като малка фея в странно-пъстър свят;)да си отваря старите прашни шкафове на добре забравеното миналото,да облича по някоя и друга офехтяла дрешка на спомена,но пък колко цветна все още... и с парцалената кукла в ръка да скача в мислите на бъдещето,изрисувано под вълшебната ръка на същото това съзнание...с хилядите неврони и импулси.
И аз така-
спокойна съм
като импулс,който ту ускорява своят ход в пространството,ту бие внезапно спирачки и дава на внезапен забавен каданс,за да види сливането на цветовете около него....такава феерия и пиршество са,когато има от всичко,смесено по малко или по много кой каквото може да понесе и колкото.
Спокойна съм-като песен,като тревичка,като вятър,намалил бързият си бяг,като въздуха съм спокойна.
И като него ми е едно разтворимо в околната среда,вливащо се...като извор,като поточе,като живот....
Спокойна съм.
Несъществуваща и реална,наблюдател и участник в забързаното ежедневие,но на забавен каданс.
Спокойна съм...
в себе си.


Обичам дъжда.Обичам и миризмата на свежест след него,наситеният с влажни,ала меки пари въздух и остротата на уханието...
Тази сутрин,разтваряйки прозореца си за поредната доза сутрешно проветрение,ме лъхна тръпчивият аромат на мокри от дъжда борови клонки...Валяло е цяла нощ/това обяснява невероятно трудното ми ставане тази сутрин:)/.Имам късмета студеният ми прозорец да галят закачливо и понякога нахално красиви вечнозелени клонки:))Гледайки ги тях и открехващите се от повърхността им водни капки,се затичах към миналите си дни.
Върнах се в спомените си назад,назад,назад-разрових се с интерес до младежките си години чак/реално погледнато преди 5-7 години да речем/:),когато живях в едно закътано сред полите на Стара планина малко туристическо градче....
Там,на вилата...*отронена въздишка с носталгична усмивка*...Когато вали и виждаш пред себе си от терасата същите тези планински поли,в чийто скут дремуца градът.А от другата ти страна гордият Балкан,спира ветровете и приютява умореното слънце,когато му се доспи.И онази деликатна,различно плътна,но винаги тихо настаняваща се мъгла...
Обожавах да вали и да слушам песента на танцуващите по капандурата на мансардата дъждовни капки.И колко пъти само следях водните безцветни пътеки,които оставяха по прозореца срещу мен-как пълзят и се вливат,преливайки до разливане.Гледах как почвата попива животворна влага,как всичко се покрива с роса,която като малки диаманти блестеше на последвалото слънце/винаги имаше слънце/ и слушах...Слушах успокоителният дъждовен напев,вдишвайки дълбоко свежест,всеки път,когато излизах на терасата да подишам- просто ей така за кеф.Тишината на природата/птиците замлъкват,когато завали,приспани може би от монотонният ромон на дъжда/в контраст с тактовите удари на капките по листата,покрива,стъклото,локвичките.
И мъглата,която падаше там-като ефирна пелерина,приплъзваща се между клонките на дърветата,докосваща и стръковете трева,когато й се иска да полегне малко,да си отпочине на зелено,мекичко кресло.Удобно разстелила се,но и уютно загръщаща с диплите си всичко,което погълне.
Тази мъгла с усещане за обвитост,но без задушаване,за отделеност,но без изолиране,за страх какво ще изскочи оттам/е,тийнейджърка бях тогава,попрекалила с психариите/,но и запленяваща с неизвестността си именно....Та тази мъгла най-обичах да наблюдавам в гората до нас-едва дочакала дъжда да отмине или дори да понамали,хуквах навън по тясната зелена пътека към дъхавата гора,събрала в себе си всички земни нюанси...
Мъх....помня,че беше постелила по хълмчета си мъх с мек,изумрудено зелен или светло тревен цвят-дебела покривка или по-тънка,с гъбки по него или с паднали листенца...Колко пъти се събувах боса,навивах крачоли на панталонки или повдигах поли към себе си и с кеф си крачех по него.Тази росно зелена,мокра,но топла пътека....обичах да потъвам в нея...И да ме валеше тогава дъжд,не ме интересуваше-в крайна сметка нямам против мокрите дрехи в такава атмосфера.
Листа-от сочно окичили клоните през топлите месеци,до едвам крепящи се,но пък какви багри събрали в себе си листа и листенца,през есенно-зимните периоди.Обичах и тях.Много!Да слушам звънливата им песен,когато вятърът лениво ги побутва или шумното свистене и пукане на клоните,когато бурята е решила да наруши това спокойствие...
Бил ли си в гората,когато още листата са влажни от току-що падналият дъжд,лека мъгла се стели около клоните нежно и деликатно сякаш и мирише на свежест?
Единение с природата.
Безкраен мир ,привидно с нищо не нарушим.
Идва ми да затворя очи ,да прокарам ръка по влажната кора на някое дърво и да усещам,затаила дъх.
Пулса на природата.
Пулс на пречистване и хармония.
Бил ли си в гората след дъжд?



