Старата гора

Все пак реших да отида.
Спомените носеха мирис на свежа трева,мъх,пролет и роса.На всяка крачка насред шумките,из храстите на старата гора,те прииждаха на вълни.
Ето ги гушнатите дървета-сякаш вечна прегръдка от преплетени стълбове-такива,каквито ги помня...катерех се по тях,за да стигна до "наблюдателницата" си...
Ето го и хубавият храст със звънко потрепващите листенца,приличащи на малки нежни ветрилца.Тук някъде,като малка,бях заровила свое съкровище.Дали е все още там...?

Ехеееее,моята къщичка-старите цигли от едната страна,високото,дебело дърво,което ми беше ъгъл и двете по-малки,между които ми беше "вратата".Усмихвам се с умиление,облегната на дървото-стабилното,дебелото,докато споменът ми нарисува малкото момиче,което безуспешно се опитва да изпълни пространството на "къщурката си"/то си беше доста тогава за моите 120 санта/ с дървета,съчки и храсти,за да си съгради основите на обитанието;)Съгради ги де...до първият по-силен вятър;)
Сещам се,че тогава завиждах на брат ми за неговата къщурка.Той използва по-затулено,но по-малко място до моето и направи своята устойчива.Построи я,за да ме дразни,на инат до моята.Една пътека свързваше двете,но аз го мразех за това.Исках старата гора да си е моето място,само мое,където да съм си сама и поради това значима.Исках си моето пространство.Децата имат нужда от такова...или поне аз.

Сви ми се сърцето.Колко се карахме тогава/добре де,аз се карах:)/с него,как си крадяхме дървата,той даже и част от циглите ми задигна,и шумките...а е искал само мъничко внимание...Пък аз си исках моето пространство...вместо да си направим наше си,общо.

Погледнах старото дърво с красивият изумруден мъх отдолу му.
И го прегърнах.
Просто ей така.
Импулсивно.
Долепих се до него,допрях лице до дебелата,набраздена кора и го обгърнах леко и нежно...ъм,или поне се опитах.Стигнах до половината му:)То,не стига,че съм дреМбосък,но и сега се усетих съвсем миниатюрна:)Хареса ми тази защитеност,която почувствах-всичко по-мощно от дребното се струва силно и закрилно на въпросното дребно.Макар и твърда,макар и с много,много бразди,дълбоки като старостта му,дървото,кората му,бяха топлички.
Затворих очи и оставих усмивката блажено да се разстели по лицето ми:)Сякаш чувах соковете му отвътре,стабилността и силата от хилядите преживени бури.Удобно ми стана.Зареждащо!Погледнах нагоре-моето все така красиво дърво!Сега дори по-красиво,след преживените години борба!Погледнах и младият филиз до него,с малките зелени клонки...и то беше красиво в своята крехкост!

Вече облегната на "моето си дърво" затърсих с погледа на спомена старата пътечка,по която тичах като малка,докато ми се открие пътят. Едвам я познах.Храсталачета я бяха закрили грижливо,показвайки,че тук отдавна никой не минава...Хората вече нямат време за разходки,а децата им играят по площадки или на компютърни игри...

Тръгнах по пътеката.
Със затворени очи!
Не ми беше нужно да отварям клепки и след толкова години.Аз си я знаех.Старата пътечка с новите храсталачета във старата гора.Вървях бавно-с наслаждение-бавните неща винаги носят наслада.Същите лъкатушения.Усещах клонките,които драскат по бедрата ми,листенцата,които галеха ръцете ми и слушах песента на птиците...Всички пееха своята песен едновременно,но не си пречеха.В природата нищо не си пречи.Заслушах се унесено,както някога,когато бях малка...

Отворих очи и се сетих,че тогава всичко ми изглеждаше голямо,но сега,порастналата...голямото беше малко.Изумих се на разликата-толкова...някак си смешно малко ми изглеждаше сега.
Пак ми се сви сърцето.
Малко,но все така ценно!
Странно е някак си да се връщаш назад във времето,в мястото на своето детство,от погледа на сегашната зрялост,когато нищо вече не е същото.

Освен...
... старата гора.