Странни времена

Седнала съм на пода и щракам по клавиатурата,като никога загърната в пълната тишина на светлият ден.
Като никога,защото живея на доста оживено място и тук покаже ли се милувката на зората,напомни ли денят за своето начало и се започват шумни моторни оповестявания на пробуждащият се град.
Хора,бързащи за работа,най-вероятно поуспали се,тракащи по стълбите токчета/не разбирам защо не използва асансьора,като слиза от 6-ия етаж...като е станала,трябва ли всички да буди,някой хора си лягат,когато другите стават./,детската глъчка на мушмороците бързащи за училище,за градина,за ясла...
Седя си аз на пода като малък брамин под вековно дърво,гледам чашата с животворното кафе и си мисля как навън,извън тези четири лилави/да,стаята ми е в люляково лилаво/ стени и 3 чифта стъкла,та как живота си тече,като река,следваща пълнокръвният си ход...и бълбука свежо,окрилено,пролетно,шумно.
Как седмицата започва и всеки влиза в ролята си на работен робот и монотонно седмично ежедневие,далеч не толкова пъстро и тонизиращо,колкото зеленият сезон на въздишките,птичките,пчеличките,пеперудките и сие фауна.
Мисля си и,че моето е такова от месец насам/не говоря за пърхащите с финни крилца гореспоменати/.Някак забравих да се взирам в светло-сините нюанси на небето-онова така примамливо за мен млечно синьо,което те тонизира и успокоява,забравих да се наслаждавам на топлите,пробиващи си атмосферни пътеки до теб слънчеви лъчи,не се заслушах в песента на птиците от доста,доста време,забравих и да поздравявам с усмивка боровите клони до прозореца си сутрин/така де,времето,когато тежко,тежко се откъсвам от прегръдката на завивките/...
Защото трябва да се чете за държавен изпит.
Тъпа причина,нали?!
И си мисля доколко оправдано е пренебрежителното ми отношение към наглед малките радостни /за мен/ нещица в името на науката.
Гузно ми е.Не искам да се оправдавам,нито с липсата на друга дата,нито с крайният,дишащ като ястреб във врата ми срок,нито със страха от неуспех...не искам да си търся оправдания,но и не искам да спирам да забелязвам.
Седя,мисля си и хвърлям по едно око през прозореца.Небето гледам-лесно е,когато си седнал на пода да виждаш точно небето;)
И е красиво.Ще му се полюбувам и пак ще се върна в реалността,но по-различна...
Няма да пропусна да й се наслаждавам...
Не и отново:)Дори сред дебелата лавица учебници,разпиляните по масата листи,графиките,сроковете,таблиците и единият куп химикалки...хах,за ирония на съдбата,маркерите ми са във възможно най-ярките цветове на дъгата,тип електрик-дам,идея!-Ще пренеса пролетта въврху белите листи.
Няма да забравя този път...
Странно време е нашето-да си напомняш да се поспреш ,за да забележиш чистото съществуване.
До такава степен,че да се почувстваш част от него-онази,каквато всъщност си-частица от вселената,превръщаща се бавно и сигурно в частица от индустрията,защото трябва да си в крак с цивилизацията.
Странно време сме-да си припомняш,че природата е в теб и около теб.
Странно време-като за странен конфликт...