Мараня, нощ и просветление

Въпреки залязващото зад хълма слънце, маранята беше трудно поносима. Имаше чувството, че ако протегне ръка пред себе си, ще разбърка въздушните тежки частици под формата на лепкава топка от слънчева жега.
Беше задушно горещо, дори вятърът беше прискимтял от горещината и се изпарил кой знае над коя прохладна долина, да носи живот.
Само не и тук.
Виждаше хоризонта пред себе си, издигащ се на плуващи от горещината етажи, стопяващ се от нея. Като разтопено мастилено петно.Под леките си сандали усещаше тежкото дишане на земята, пухтенето й от пресъхналост. Скърцаше и пукаше от жега. Погледна пътеката- повърхността й се напукваше от адовата жега и тежестта на неподвижният въздух над нея.
" Господи, искам да ми мирише на море, искам вятър, искам.... хладина"- мислеше си изнурено, докато правеше изнемощели опити да вее тънко ветрилце около лицето си. Напразно- усещаше солената пот да пощипва кожата й, макар и да беше на сянка, върху напечените стъпала на верандата. Повдигна косата си, но не усети облекчение. " Що за жега е това, дори в човешкото сърце, обзето от страст няма такива градуси, дори най- силният ром не отваря така порите...."- продължаваше да мисли разхвърляно в следобедно- вечерен унес.
" Нощта ще ми донесе облекчение! Нощта винаги всичко потулва, закриля, поглъща в себе си... и мен ще погълне след жегата, ще ми стане леко, ще донесе облекчение или просветление.... хладина, къде е този вятър, по дяволите дяволското му време! Живо наказание под небето...."
Въздъхна с пресъхнало гърло. Пресегна вяло към чашата с вече сгорещено манго и отпи малка глътка, колкото да намокри устните си.
" С какъв акъл дойдох в тази дива пустош посред лято- недоумяваше в мислите си- ако исках да си стопя мозъка, има и по- бързи начини от подобно проклятие. Хммм, прогнозите не бяха такива. Даммм, прогнозите никога не са такива, както първоначалото, трябва гъвкавост на реакциите.... трябва, но откъде ти, като се топя пред очите си."
Погледна тревата до себе си- гротескно прежълтяла с болен жълтеничен цвят. Изля каната с манго върху нея и се чу свистене- дори сокът бягаше от жегите, без да остави следа в горещото лоно на препечената земя.
" Ужас! Ще стана на стафида, докато въздухът се раздвижи..." . Погледна кожата си- " Е, тъмна стафида", усмихна се на себе си вътрешно.
" Климатът страда. Преди години, по това време, нямаше такива неща. Какво си причинява човечеството, колко коварно неусетно се самоунищожаваме, правейки се на герои над природата, незагрижени за последствията от днешната ни дейност. Никакво предвиждане, никакво! Не виждаме по- далеч от носа си. Толкова сме самовглъбени и мисловно ограничени, че забравяме и отказваме да мислим за няколко неща едновременно.... А освен нас идват поколенията, раждащи се и живеещи във видоизменена от нас среда. В друга природа, в друго време, до самоунищожение. И какво ли ни пука, щом сега ние можем , ние живеем, не предвиждаме нищо по- далечно, дори най- елементарното.... Ах, по дяволите, как не я понасям тази жега....Бълнувам вече в главата си, най- вероятно, това е, трябва да отмине, нощта наближава..."
Погледна отново към хоризонта и ахна- видя в далечината отровните газове на фабриката, онази фабрика, чиито проект трябваше да одобри, да се разтикват от внезапно нахлул вятър. Носеха се наоре, към притъмняващото небе, смесваха се с маранята, вдигаха с лекота прахта от напечената земя и го разнасяха незнайно къде. Фабриката се топеше пред взора й, небето се прочисти, ветровитото време, сменящо за секунди адската жега, докосна горещата й кожа, заигра се с косата, полепнала на тила й. Настръхна за секунди от изсушаващата я пот, докосната от хладният въздух. Стана и се съблече гола.
Излезе на пътеката, предвкусвайки дъжда, задаващата се буря и зачака първите капки дъжд да засвистят по горещото й тяло, да наситят въздуха с влага, да преродят природата, така изнемощяла от жегата. Или от човека.
От фабриката в далечният хоризонт нямаше и следа.
Потрепери- вятърът беше станал студен, небето притъмняло, неясно от какво- дали от настъпващата нощ или от задаващата се буря. Въздухът само очертаваше силуета й, до изчезване. И тя се стопи сред природата , както фабриката.... до изчезване...

Събуди се изпотена и трепереща, въпреки хладната агмосфера от климатика. Огледа се. В луксозният й апартамент всичко беше заспало сред прохлада. " Господи, що за сън беше това?! Или сега сънувам покоят след катаклизъм?! "
Докосна кожата си- нейната си е, заедно с усещанията.
Отмена сатененият чаршаф от себе си, стана, без да се облича и набра машинално някакъв номер.
- Какво има, шефке, 4 -и сутринта е?- разнесе се сънлив глас от отсрещната страна.
- Спирам проекта на фабриката още сега! Никакви фабрики повече! От понеделник преустановяваме дейността си в тази сфера! Парите, които са инвестирани в проектите, ще пренасочим за природозащитна дейност- нареждаше делово, с категоричност.
- Ама как така?!- не разбираше съненият глас.- Ще роптаят, ще заведат дело за земята, ще станат скандали, съдилища, уволнения...
- Стига! За това грижата е моя. Ще предложа други проекти, за защита на същата тази земя, в паркове, с по- широка мащабност и използваемост. Ще има и по- голяма възвръщаемост на средствата, по- бърза. В крайна сметка аз нареждам потреблението на проектите, фирмата е моя! Ти само прекрати настоящите проекти и уведоми останалите. В понеделник ще имаме главно събрание, там всичко ще представя и ще ви бъде обяснено. Действай веднага.- нареди разпалено и трясна слушалката.
" Да, нощта носи просветление. На започваща одухотвореност... Къде са ми скиците?!"

Все така гола, седна на работният плот, в прохладната светлина на изгряващото утро, чертаейки проекти за едно по- светло бъдеще. За себе си, за природата, за поколенията, за света.

Тихите капчици дъжд...

докосващи нежно лицето ми.
Няма чадър, а само влажното докосване на природата.
Смълчана, мокра, оросяваща със свежестта на пречистването.
Носена след всеки дъжд, след всяка буря- малка или по-голяма.
Обичам да съм под капките, когато вятърът развява косата ми, мокра, влажна,на леки къдрици;
когато имаш чувството, че може би и тебе ще отнесе нанякъде там, в неизвестното, в твоята истина на някакво спряло време или реалност.
И мъглата, нежно и неусетно обвила те в себе си, сякаш, защитавайки те в хладната си прегръдка. Да гледаш дъжда, да усещаш капките по себе си, влагата, просмукваща се в дрехите ти, затопляна от пулса на тялото ти. Да се оставиш в едно безвремие за минута и да си в единство с природата или стихията. Да си част от тази стихия... с любов- да вилнееш за мечтите и целите си, да трещиш срещу нарушаването на ценностите ти, срещу онова, което е за тебе несправедливо; да посипваш със себе си своето любимо; да се излееш изцяло и до последната осмелила се да падне капка емоция от тебе, за да попиеш в околните и да влееш живот. Да носиш тонус, пречистване и ведрина като след дъжд, след и със себе си, да се разстилаш в малки кръгови локвички, трептящи с любов, поели по незнайният път на потока до морето обич.
Да се вливаш, да заливаш, да си стихия, да си много капчици, изливащи се нежно мелодично, както потропващият по прозореца ти дъжд или с гръм, със светкавици, бясно и диво, като бурята навън. Да трещиш и да пееш своята песен дъждовна... и всичко това отново с любов... Да създаваш природа- в себе си, в другите, отвън...
Докато те докосват тихите капчици дъжд.

Влажни спомени

Обичам дъжда.Обичам и миризмата на свежест след него,наситеният с влажни,ала меки пари въздух и остротата на уханието...

Тази сутрин,разтваряйки прозореца си за поредната доза сутрешно проветрение,ме лъхна тръпчивият аромат на мокри от дъжда борови клонки...Валяло е цяла нощ/това обяснява невероятно трудното ми ставане тази сутрин:)/.Имам късмета студеният ми прозорец да галят закачливо и понякога нахално красиви вечнозелени клонки:))Гледайки ги тях и открехващите се от повърхността им водни капки,се затичах към миналите си дни.

Върнах се в спомените си назад,назад,назад-разрових се с интерес до младежките си години чак/реално погледнато преди 5-7 години да речем/:),когато живях в едно закътано сред полите на Стара планина малко туристическо градче....

Там,на вилата...*отронена въздишка с носталгична усмивка*...Когато вали и виждаш пред себе си от терасата същите тези планински поли,в чийто скут дремуца градът.А от другата ти страна гордият Балкан,спира ветровете и приютява умореното слънце,когато му се доспи.И онази деликатна,различно плътна,но винаги тихо настаняваща се мъгла...

Обожавах да вали и да слушам песента на танцуващите по капандурата на мансардата дъждовни капки.И колко пъти само следях водните безцветни пътеки,които оставяха по прозореца срещу мен-как пълзят и се вливат,преливайки до разливане.Гледах как почвата попива животворна влага,как всичко се покрива с роса,която като малки диаманти блестеше на последвалото слънце/винаги имаше слънце/ и слушах...Слушах успокоителният дъждовен напев,вдишвайки дълбоко свежест,всеки път,когато излизах на терасата да подишам- просто ей така за кеф.Тишината на природата/птиците замлъкват,когато завали,приспани може би от монотонният ромон на дъжда/в контраст с тактовите удари на капките по листата,покрива,стъклото,локвичките.

И мъглата,която падаше там-като ефирна пелерина,приплъзваща се между клонките на дърветата,докосваща и стръковете трева,когато й се иска да полегне малко,да си отпочине на зелено,мекичко кресло.Удобно разстелила се,но и уютно загръщаща с диплите си всичко,което погълне.

Тази мъгла с усещане за обвитост,но без задушаване,за отделеност,но без изолиране,за страх какво ще изскочи оттам/е,тийнейджърка бях тогава,попрекалила с психариите/,но и запленяваща с неизвестността си именно....Та тази мъгла най-обичах да наблюдавам в гората до нас-едва дочакала дъжда да отмине или дори да понамали,хуквах навън по тясната зелена пътека към дъхавата гора,събрала в себе си всички земни нюанси...

Мъх....помня,че беше постелила по хълмчета си мъх с мек,изумрудено зелен или светло тревен цвят-дебела покривка или по-тънка,с гъбки по него или с паднали листенца...Колко пъти се събувах боса,навивах крачоли на панталонки или повдигах поли към себе си и с кеф си крачех по него.Тази росно зелена,мокра,но топла пътека....обичах да потъвам в нея...И да ме валеше тогава дъжд,не ме интересуваше-в крайна сметка нямам против мокрите дрехи в такава атмосфера.

Листа-от сочно окичили клоните през топлите месеци,до едвам крепящи се,но пък какви багри събрали в себе си листа и листенца,през есенно-зимните периоди.Обичах и тях.Много!Да слушам звънливата им песен,когато вятърът лениво ги побутва или шумното свистене и пукане на клоните,когато бурята е решила да наруши това спокойствие...

Бил ли си в гората,когато още листата са влажни от току-що падналият дъжд,лека мъгла се стели около клоните нежно и деликатно сякаш и мирише на свежест?

Единение с природата.

Безкраен мир ,привидно с нищо не нарушим.

Идва ми да затворя очи ,да прокарам ръка по влажната кора на някое дърво и да усещам,затаила дъх.

Пулса на природата.

Пулс на пречистване и хармония.

Бил ли си в гората след дъжд?