Дърветата съхнат откъм короната

-Забелязах,че когато дърветата умират,съхнат първо отгоре-промълви дядото със зареян някъде пред него поглед.
Бледи,но пъстри,все още бляскави очи,търсещи живот...
Внучка му седеше мълчаливо до него.Знаеше какво ще последва.Знаеше и,че няма смисъл да го прекъсва.Някои неща трябва да бъдат казвани.И приемани.
-Орехът в двора...-той погледна изпитателно младото момиче,за да е сигурен,че го слуша-Нали го помниш онзи стар орех с дебелата сянка?Там,където все седеше лятото като малка?
Девойката се почуди,но се усмихна:
-Да,дядо.Добре го помня.-отвърна тихо с онзи сладък тон на внезапната носталгия.
-Този орех миналата година роди много гъби,ама не дървесни,ми от онези ядливите.Там,в корените си.Много!И на комшиите давах от тях.Същата есен малко ореи имаше.Много малко.Зачудих се аз какво става с него.Хубави листа,но плод слабо.Тази година гъбите бяха малко,ореи нямаше никак.Клоните бяха започнали да съхнат.
Отива си...Онзи орех,който е на моите години...
-Дядо,ти не си на сто години!Не прави такива аналогии-не се сдържа момичето.
-Аз съм прост человек момиче,селски,но знам едно-природата учи!Цял живот съм я наблюдавал.Сред нея съм израстнал и знам какво ми казва.Виж ме-плешив съм вече.
-Ти си плешив от години.
-Сега е друго.Съвсем ми изчезва короната-каза през смях дядото,поглаждайки голото си теме.
-Какво стана после с ореха?-попита боязливо момичето.
Дядото се вгледа за кратко в очите й-млади,любопитни,широко отворени за света пъстри очи.Едно време и неговите бяха такива.Същите очи!"От мен ги е наследила!"-с нескрита гордост си помисли старецът.
-Умира,моето момиче,умира...Бавно соковете му се отдръпват от клоните.Еххх,ония масивни клони...Плод вече не дава.Тук-таме някое листо.Две-три гъбки.Догодина няма да ги има-въздъхна тъжно старецът.-Три пъти се родиха,стига толкоз.Чудесата...мисля си аз...та чудесата-те по три пъти стават.Като трите цикъла на живота-дете,голям човек,старец.Между началото и краят или двете начала,или двата края са раждането и смъртта.Едното начало примерно-детето,е като единият край-старецът.
-Приличат си,така ли?
-Да.Старците са като децата-трябва да се грижиш за тях.Сами не могат.Безпомощни са.На легло си отиват,тъй както идват.Аха...извървях си пътя аз.Цикълът е затворен.Като цикълът на сезоните.
-О,дядо,престани!-недоволно заяви момичето
-Не,то е неизбежно.Никой не е вечен.
-Знам,но не говори така де!
-Кара те да се чувстваш неудобно.Да,не ми е цел.Но свикни с мисълта.Не се плаши.
-Няма да те погребвам жив и точка по въпроса!-отсече категорично момичето.
-Хехехе,не,не-не се пали дете .Гледай знаците.Те ще те подготвят да не страдаш.Гледай знаците...-повтори глухо старецът.-И помни-Дърветата съхнат откъм короната!...А сега...-дядото се обърна към внучка си.-Хммм...Хммм...ех,ама...-заклати глава недоумяващо.
-Дядо,какво има?-попита тревожно момичето.
-Ами...хммм...ами...ти....-ти коя си?!
Тя въздъхна,отпускайки рамене безпомощно.
Било е проблясък сред болестта.
За трети път...