Вярвам, (или ми се иска да вярвам), че съм оформил, избрал и следвал професията си, някъде около ранният пубертет. От тогава са ми първите ясно дефинирани: "искам да...", "аз ще...", нямащи нищо общо с типично детското, "космонавт, полицай, пожарникар", "искам захарен памук", "искам на детска дискотека"...
Добре, ето първата голяма крачка е зад гърбът ми, но мамка му, защо разкрачът за втората е толкова бавен? Дори прекалено, щом започвам да усещам едно странно чувство на изневяра към професионалната ми страст. Искам да стане по-сериозно, но ей го вече толкова време на камък, при все това, че не искам да работя все шеф или за 2000 пара от първият месец.
Но дори едно мижаво стажантско място не изпада. Криза ли, неподходящо време ли, малшанс ли....не знам, но ми се ще. Защото ми писна от сегашните ми нередовни и символични финансови постъпления. От тягостното чувство на застой, следователно изоставане, следователно безперспективност. Получава се малко като парадоксът на Зенон, колкото повече вървиш, толкова повече си седиш на едно и също място. Като рибка във аквариум. Спуснати прозрачни стени, в които ти се казва да живееш. Надскочиш ли ги...нямаш въздух.
Баси, ясно е, че мога да се наредя редом до единайсетокласниците в Макдоналдс да пляскам кюфтета, ама на 25 ли да започна тепърва да се открехвам в моят занаят? Тогава пък хептен няма да има кой да ме чака.
Дилема, или смотана работа или застой...
...сладко, горчиво, какво?





