...тежи ми от известно време дилема, подобна на тази: "Аз знам, какво искам от Живота, но какво иска Животът от мен ?", или защо не пускаш бе пущина?
Вярвам, (или ми се иска да вярвам), че съм оформил, избрал и следвал професията си, някъде около ранният пубертет. От тогава са ми първите ясно дефинирани: "искам да...", "аз ще...", нямащи нищо общо с типично детското, "космонавт, полицай, пожарникар", "искам захарен памук", "искам на детска дискотека"...
Добре, ето първата голяма крачка е зад гърбът ми, но мамка му, защо разкрачът за втората е толкова бавен? Дори прекалено, щом започвам да усещам едно странно чувство на изневяра към професионалната ми страст. Искам да стане по-сериозно, но ей го вече толкова време на камък, при все това, че не искам да работя все шеф или за 2000 пара от първият месец.
Но дори едно мижаво стажантско място не изпада. Криза ли, неподходящо време ли, малшанс ли....не знам, но ми се ще. Защото ми писна от сегашните ми нередовни и символични финансови постъпления. От тягостното чувство на застой, следователно изоставане, следователно безперспективност. Получава се малко като парадоксът на Зенон, колкото повече вървиш, толкова повече си седиш на едно и също място. Като рибка във аквариум. Спуснати прозрачни стени, в които ти се казва да живееш. Надскочиш ли ги...нямаш въздух.
Баси, ясно е, че мога да се наредя редом до единайсетокласниците в Макдоналдс да пляскам кюфтета, ама на 25 ли да започна тепърва да се открехвам в моят занаят? Тогава пък хептен няма да има кой да ме чака.
Дилема, или смотана работа или застой...
...сладко, горчиво, какво?
Вярвам, (или ми се иска да вярвам), че съм оформил, избрал и следвал професията си, някъде около ранният пубертет. От тогава са ми първите ясно дефинирани: "искам да...", "аз ще...", нямащи нищо общо с типично детското, "космонавт, полицай, пожарникар", "искам захарен памук", "искам на детска дискотека"...
Добре, ето първата голяма крачка е зад гърбът ми, но мамка му, защо разкрачът за втората е толкова бавен? Дори прекалено, щом започвам да усещам едно странно чувство на изневяра към професионалната ми страст. Искам да стане по-сериозно, но ей го вече толкова време на камък, при все това, че не искам да работя все шеф или за 2000 пара от първият месец.
Но дори едно мижаво стажантско място не изпада. Криза ли, неподходящо време ли, малшанс ли....не знам, но ми се ще. Защото ми писна от сегашните ми нередовни и символични финансови постъпления. От тягостното чувство на застой, следователно изоставане, следователно безперспективност. Получава се малко като парадоксът на Зенон, колкото повече вървиш, толкова повече си седиш на едно и също място. Като рибка във аквариум. Спуснати прозрачни стени, в които ти се казва да живееш. Надскочиш ли ги...нямаш въздух.
Баси, ясно е, че мога да се наредя редом до единайсетокласниците в Макдоналдс да пляскам кюфтета, ама на 25 ли да започна тепърва да се открехвам в моят занаят? Тогава пък хептен няма да има кой да ме чака.
Дилема, или смотана работа или застой...
...сладко, горчиво, какво?
:)Ти сам даваш отговора - много е хубав този парадокс на Зенон. Ако мога да добавя нещо към него, то ще е, че най-важните житейски пътувания са ония, дето стават вътре в теб - в главата и сърцето. Само че не помя кой го беше казал. А от личния ми опит... знаеш ли, това, което иска от теб животът, не винаги е свързано с професията. Даже твърде рядко е свързано с нея. И не че не трябва да работиш онова, което те влече - напротив; но и докато стигнеш до него, има на какво друго да обръщаш внимание.
ОтговорИзтриванеSaty's, живота е неопитомимо животно с чувство за хумор. Няколко часа след поста ми...получих обаждане за работа. "Ние се спряхме на вас, елате във вторник, 9:15 във офисът". Явно и ти трябва да му отправяш по-честичко предизвикателства, че да ти пусне. :) Хванахме е на хорото...думата има времето.
ОтговорИзтриванеНо все си мисля, че за един творец, било пък и в най-бутафорна категория...най-голямото мъчение е да не може да превъплъщава мислите, чувствата, впечатленията си в творби. Говори за онова творчество без поза, халтура, маниерност...което, ако не реализираш те сплесква.
А аз обичам да пиша...
Я, ами хайде успех!! Да, животът е странно нещо със странно чувство към подопечните си... а ти много добре си го казал, че има изкуство, дето ако не го изразиш, "те сплесква":). Успех!!
ОтговорИзтриванеИ се извинявам за забавянето, но в момента съм почти без компютър при себе си и наваксвам когато мога.