Неозаглавено.

Когато това местенце започна да съществува, целта му беше да съдържа ведри и леки неща за четене.
Разбира се знаем, че плановете понякога нямат нищо общо с действителността. :) Блогчето благодарение на съавторката Omnia намери своят закономерен път. Кътче посветено на истинските емоции в душите на хората.

Ще постна една изповед, която намерих в един вече неактивен блог.
Не познавам нито авторът, нито момичето, на което е посветена. Но по дяволите...
...наистина ми стана тъжно, докато я четях.

На Ева

"Пиша ти защото мисля за теб много тия дни. Пиша ти защото се сетих колко щастлив бях точно преди две години на този ден. Пиша ти защото се сетих днес как наричаше Колата – колинка. Пиша ти защото ми липсваш безумно много. Пиша ти защото съм на доста бири (Heineken разбира се)!
Но най-вече ти пиша защото знам, че няма да ти изпратя това писмо. И даже по-хубаво. Ще го напиша и ще го сложа в глупавият си блог, къде много хора ще го прочетат, но не и ти.
Знам, че си щастлива сега, чувствам го. Знам, че си в София сега, вероятно правиш магистратурата си. Пламена те е видяла на скоро и ми разби света, като ми каза, че сте се виждали.
Не сме се виждали от февруари 2006 г. И какво от това? Сякаш беше вчера, когато ми каза, че искаш да си сама.
Ще ми се да ти кажа, колко съм щастлив от тогава.
Но не мога. Мога да ти кажа какъв работохолик съм станал, колко съм забогатял и колко хора са ме признали за гении. И какво от това?!
Знам какво ми пожела – да си намеря някоя, която ще оцени всичко и която да ти хареса.
Сякаш ме прокле тогава.
Сякаш…
Колко пъти го казах от началото на ревливото си изложение? Много. Помня как споменаваше как брат ти се е отучвал от тези паразитни изрази.
Помня много неща, но какво от това. Не ставам по-щастлив.
Не ставам и по-нещастен.
Просто съм станал безчувствен.
Хм.
Все се опитвам да я пиша тази глупост сякаш наистина ти говоря, но за съжаление залитвам в излишно театралничене.
Сега на winap-a слушам Pink Floyd. Благодаря ти, че ме научи да ги слушам. Благодаря ти и за още хиляди неща.
Бях малък тогава, бях хлапе, бях глупав.
Не искам да звуча клиширано и да роня сълзи как съм те оценил сега след време…
Оценявах те и тогава, но бях глупав.
Помня времето, когато опъвахме одяло на пода на стаята ти, лежахме там и слушахме U2. Но това бе отдаван, в един друг живот сякаш.
Сега съм друг.
Надебелях, вече не ходя брадясал – имам си страхотно катинарче. Станах лош човек. Много псувам и на моменти съм безскрупулен. Станах алчен. Просто имам много дупки в душата си за запълване. Може даже да си купя голям черен джип, но пак ще съм празен и студен и пак ще плача ако те видя.
Много исках да напиша нещо за теб, но винаги ми се изплъзваха думите. То е така ако чакаш да ти дойдат точните думи.
Станах и самовлюбен.
И сега като го пиша това си мисля, че все някой много ще ми се възхити на писанието. Това ме кара да се чувствам малко по не самотен.
А съм много самотен. Самотен съм сред тълпи хора. Но какво да се прави, може би това е съдбата ми.
Май трябваше повече да се наслаждавам на времето ми с теб, но бях глупав.
Не, че сега не съм глупав. Глупав съм и то много.
Може би ще се разплачеш ако някой божи ден по случайност прочетеш това. Иска ми се да е така. Иска ми се от чист егоизъм, за да разбера, че още ме помниш. Дано ме помниш.
Но и да не ме помниш няма значение – важното е, че аз те помня. И май никога няма да те забравя.
Даже не знам дали те обичам все още. Вероятно те обичам.
Обичам те.
Но обичам спомена за теб, а не реалността ти. Не бяхме един за друг.
И това е тъпо, което казах.
Всичко е тъпо.
Мога да вдигна телефона и да ти се обадя.
Но не мога.
Страх ме е от теб, много. Страх ме е от ударите на сърцето ми, когато чуя гласчето ти.
Затова няма да ти се обадя.
Никога.
И знам, че съдбата ме жали достатъчно, че никога да не се видим с теб повече.
Никога.
Но нали знаеш какво се пееше в една песен:
We would meet again
Some sunny day?
... "

Красимир Грозев