Кехлибар

Оставих на пауза "Соларис" от С. Лем. Не екранизация с Джордж Клуни от преди няколко години, а онази цветно-безцветната от 1972-ра, дело на Тарковски.

Зарязах и лъскава, стилно оформена книга, носеща заглавието „Проклятието Кенеди”. Нямам идея какво да очаквам. Отдавна не ме блазнят обещанията от кориците за „разкриване на мистерията около еди-що си”. Или поредната историческа чалгия, вмерисана от сензационност на всяка цена, или ще се окаже нещо, което да препоръчвам навред. Искрено се надявам да е второто.
След няколкоминутно отегчително търсене, най-сетне си намерих хубава песен за фон - John Farnham - Your the voice. Защото ми се пише. Просто в последно време някой отговори, доста настойчиво искат да напуснат главата ми и да видят бял свят, па макар и чрез черни букви.


Част 1: Враговете

Мисля си, че ние всички живеем в едно голямо извинение. Наричаме го „динамично съвремие”. Това е оправданието на родителите за да разчекват децата си между тъпи уроци по неприятни езици, задушаващи домашни, раници предизвикващи гръбначни изкривявания. От рано лъжат потомството си, че и те живеят в динамично съвремие и поради това ще им се наложи да се лишат от детство. И пак поради това Д.С. дечурлигата ще се занимават с точни науки, вместо хуманитарни. Със зъболечение, вместо с рисуване. Не ви ли е писнало от скапани родители, които изкарват оценките на децата си вместо тях, ходят на спорт вместо тях, влизат в университетите вместо тях...опитват се да осмислят живота си вместо тях. Понякога и се напиват вместо тях...”нека ти покажа как”.
После идва непринуденото натрапване, че всичко и всички са ти конкуренция. В училище, в университета, в работа, в тоалетната дори си имаш конкуренция. Направо да изфиряса човек от подобна параноя. Не, че няма забавни параноици, ама тая нашата порода е достойна единствено за съжаление. Гордеят се с „уникалният” си живот, без да отчитат, че всъщност той е диктува от външно темпо, изживян поради събития спуснати отвън, разчетен според графика на конкуренцията. Всъщност цялата тая история залага всичко върху примитивният, праисторически страх на човека от изключване от общността, от дамгата на отлъчването. „Ако искаш да си с нас, ще играеш с нас.”
Всичко това ни изнася. Защото ни носи нещо велико. Едно голямо извинение - „Нямам време, бързам!”

Не мога да пиша, лошо чета. Раздайте приспивателни.

Това, което провокира страха ми от хората не е усещането, че може да има по-добри, успели, големи от мен. Ненавиждам агресивният примитивизъм. Изобщо съчетанието на циганска пот, футболно малоумие, чалгарското парадиране, селското нахалство, мутренски комплекси. Или иначе казано...много голям процент от сънародниците ни.
От ученик ми стана ясно, че винаги има по-добро и от най-доброто. Дори люде докоснати от налудничава гениалност, които генетично са по-, по-, по-. И идва логичният въпрос, тогава какво за мен е туй конкуренция? Две неща – аз, времето. Първото е единственият скапан фактор, който би ме усрал. Самият аз. А времето е единственото, което не ми е стигало за да се обърша докрай.
Не знам...ако повече от нас, вместо да се оправдават с обстоятелствата се замисляха дали сами не са се оцапали...друго щеше да е. Да, факт е истината за Прехода, че комунизмът възпита цели поколения на „колективна безотговорност”. Или пък, „тогава нямаше безработица, защото всички си я карахме на работните места”. Ама по дяволите, така НИКОГА няма и метър да мръднем. Хвърляш си скапаният фас на улицата, после пищиш, че живееш в мръсотия. Ми па да ти еба майката. Кошчето е на крачка от теб. Или като ония дебели, пъшкащи лелки дето си оставят торбите на свободните места в рейса, ама после първи крещят, ако не си паркират задницата някъде. Ми и на теб да ти еба майката, кифло. Това, че си стара, дебела и грозна...не означава, че някой друг ти е длъжен. Ти, ти, ти си в корена на всичко. И това, което правиш или не е, е и същото от което ще спечелиш или страдаш. А колкото по-късно го разбираш, толкова повече нерви и време ще потрошиш. Помогни си сам, после пали свещ до Господа си. А, ако си му толкова сърдит, че те е пратил на тая проклета земя – обеси се вместо да го псуваш. Така ще имаш шансът да му го заявиш всичко в очите.
Оползотворяването на времето е всичко. Дори, когато си позволиш от време на време луксът да го пилееш, трябва да е качествено. Почивка/лентяйство ???
Ето, аз от известно време се намирам в една голяма дупка. По всички направления, мухълът е толкова наслоен, че се чудя още колко безхарактерност мога да покажа. И дали някога ще успея да наваксам дните изтекли между пръстите. Всичко да остане просто неприятно минало.
Не виня никой за това мизерстване. Само себе си. Забравих си целите. И плащам за това със застой, който ме убива.


Част 2:

Ще я продължа в следващ пост с „Кехлибар” за име. Нямах идея да е в серийно писане. Просто сега се отнесох по тази тема. Другите не мога да си спомня.

Консумирай умерено...

...дори да е забранено.

Консумирай със страст, с чувство, с Нея.
Консумирай безредно, безстрашно от Нея.
Консумирай до време, до шанс до Нея.

Покори Я, а после крачка назад.
Озапти Я, а после провокирай.
Нападни Я, а после брани.

Одраскване до белег.
Захапване до кръв.
Изгаряща целувка.

Подходи чепато-тактично към Нея.
С небрежна походка, но не и напред.
Като високо напрежение,
без никакво уплътнение.

Не консумирай умерено...
...изживей Я.

Simon Webbe - My Soul Pleads For You

Свети Валентин НЕ те обича !!!!!

С не малко доволство ще започна с това, че съдържанието на "Ако искаш...", представлява 99,99999 процента авторски труд. Повярвайте...нещата, които излизат тук са с ярко изразен некомерсиален характер, никога подчиняващи се на злободневните моди и преди всичко....написани с много вдъхновение и старание.
НО в името на стойностния текст, каращ те да настръхваш от интелектуално удоволствие, ще приложа следният цитат, дело на eldred57:


"Абсолютно! Винаги съм смятал, че този празник е много безсмислен. Обаче ходи го обяснявай на хората, луднали са по тоя празник. Последните два дни гледам е пълно с пичове помъкнали разни плюшени същества или надуваеми сърца. Днес в автобуса видях един със сърце с размер над половин метър! И по него висят разни лъскави лентички… грозотия. Отделно не виждам как една жена би се почувствала специална докато и подаряваш грозно, червено, плюшено нещо в същия момент в който сигурно поне още десет милиона други жени получават подобно червено и грозно плюшено нещо. Валентин да си ходи откъдето е дошъл и да не се връща."

По същество, той максимално синтезирано описва и моята неприрязън от т. нар. "Ден на влюбените". Видите ли, човечеството така склерозирало какво значи "любов", че от кумова срама си нарочило цял ден за да си го припомня
И без грам религиозен подтекст...нашите "обясненията в любов", нямат нищо общо от делата вършени от Пресвети Валентин. Всъщност по-вероятно е да го накарат да си продъни облачето от яд.
Просто отказвам да приема, че само днес, любовта е най-голямата, която можем да засвидетелсваме...само защото сме пръснали един сак пари в шаблонни, дори на моменти грозни подаръци. Всичко това идва по-голям празник за търговците, напомпани излишно цените, отколкото за уж обичащите се същества.

Ето защо Свети Валентин те мрази. Просто опетняваш паметта му. :) Или в най-добрият случай... изпитва съжаление към теб.

Защото една препечена филийка за закуска, поднесена в леглото, означава много повече от вечеря в тягостно снобарски ресторант. Защото няма нищо "печиено" да спечелиш състезанието с приятели, набутал се в купуването на най-много рози, при положение, че едно цвете в саксийка изисква много повече внимание и любов в отглеждането си.
Защото децата на 16/17 бъркат "вечната, доживотна" любов с едно хлапашко хлътване, но никой не им казва как да се преборват с тъгата, две седмици по-късно при раздялата. Защото една пачка, претворена в скъп подарък...няма да компенсира всичките пъти, когато си отебавал половинката си.

Защото едно "Добро утро" е много, много по-велико от каквато и да е поезия...
...а изричането на "Обичам те" се нуждае само от една четна двойка участници.
Него и Нея.

Да обичаш е нещо твърде сложно...за да може да бъде отглеждано само един ден в годината.
И твърде просто за да се нуждаеш от думи.

Обичаше...

Обичаше да я наблюдава докато спи. Да я гледа в най-нетипичното за нея състояние – кротка, притихнала, гушкаща се дори. Той се отучи да я закача, да й се нахвърля...да я предизвиква, когато беше такава. Знаеше, че е безкрайно уморена от напрежението в работата, и единственото, от което има нужда са мигове спокойствие. А той имаше нужда от нея...
...затова просто й се любуваше, винаги първи събудил се измежду двамата. Тя и без друго му правеше забележки, когато я зазяпваше прекалено. Чувствала се като ходещо бижу или още по-лошо. А в тези кратки моменти, конфликт нямаше. Тишината носеше единение, единението носеше равновесие...равновесието беше Тя.

Беше наизустил целия й образ в ума си до най-дребният детайл. Възпроизвеждаше в главата си всяка нейна черта, извивка, линия. Гарваново черната коса контрастно се разливаше върху снежно бялата й кожа. Гледка подобна на битката между денят и нощта, само че без победителят. В тези моменти му липсваха пъстрите й очи, скрити сега под треперещите й клепки. Умората й се отразяваше дори върху тези най-деликатни органи-конвулсивно потреперващи. Подобно на цялата нея.

Не целеше насищане. Не искаше и вечност. Просто своите си 3 минути на съзерцание. Вчера, днес, утре, ако може...само, ако може. Защото тя беше като пясъка на екзотичен плаж. Колкото повече го стискаш в шепа, толкова повече се изплъзва. Разтвори длан и тя сама ще дойде.

А тя беше стихия-жена. От онези, с който трудно се преборваш. Не обичаше да се глези, да търси опори, да разчита на друг...освен себе си. Същински кактус...много бодли и само един съкровен цвят. Нiто за всеки, нито завинаги.

Затова той никога не й казваше, когато й се любува преди разбуждането. Веднъж станал, тоя я оставяше намира...дори и от очите си. Само от време на време, тихичко на пръсти влизаше в стаята...за да види дали е завита.
Ако не...лекичко полагаше одеялото върху нея.

А когато не можеше и беше далеч от нея. Просто извикваше образът й в представите си. Посягаше и се потапяше в него. В равновесието. Така разстоянието не беше нищо повече от романтична абстракция.

Можеш ли да ме усетиш?

Ще те видя и ще се разтуптя в себе си, но не ще усетиш, освен ако не доловиш вибрациите на малкото ми сърце през стената, която съм изградила. Можеш ли да ме усетиш?

Ще се вгледам в очите ти толкова дълбоко, за секунди, че да потръпнеш и да не разбереш от какво. И ще отвърна поглед, преди очите ти ще разберат, преди моите да им кажат.

Ще те докосна с присъствието си уж неволно, притаено, по периферията, като полъх, който да те погали и ти, озъртайки се, да усетиш, но да незнаеш какво точно. Можеш ли да ме усетиш?

Ще сдържа порива си да те погаля и ще го направя в главата си, докато те слушам какво говориш и чудейки се, ще прочетеш ли мислите ми? Ако можеше...

Ще дишам равномерно, недавайки ти да разбереш, че дробовете ми засмукват до последната алвеола въздуха покрай тебе, но не смеят да издишат, за да не разбереш вълнението на сърцето, повдигащо гръдта ми. Можеш ли да го усетиш?

Ще говоря равно и спокойно, като с много близък френд, едвам сдържайки се да не скоча по теб, за да те покоря в един друг свят, на откраднати минути грях.

Ще съм безстрастно настроена, за да не разбереш, че съм вулкан от емоция, която иска да те разтопи в себе си не за дълго, за кратко, но достатъчно време. Дали си готов?

Старая се добре. Старая се достатъчно, за да не разбереш колко много те искам. Старая се достатъчно и аз да не го разбера, за да не се изплаша. От тебе не, от себе си може би.

Разтварям устните си в топла усмивка, без да знаеш, че тя е само за тебе. Дори сред хора да сме, на теб съм я подарила- най- живата. Можеш ли да разкодираш, защото аз не мога да ти го кажа? Можеш ли да видиш отвъд мен, отвъд тялото ми, да се вгледаш и да повикаш, да ме допуснеш да вляза смело и с достойнство, да си готов за после... тогава...

Не знам дали е редно, знам, че те желая.

Можеш ли да усетиш цялата тази енергия , насочена към теб и да я разбереш?

Можеш ли?

Защото аз съм в мълчание.

Желание, което изгаря

Усещам го в очите ти всеки път, когато поглеждаш към мен. И без да ги гледам, без да прониквам в тъмнината на този поглед усещам, че ме следят. С желание, което мени своята природа- от най- нежно погалващото до най- яростно късащо дрехите.

Методично, уж прикрито, внимателно. Следваш с поглед- притихнал, но очакващ , извивките на тялото ми- преносно/ буквално, всяко движение.

Знам, че ме гледаш, когато паля цигара как замуквам и отпускам дима през навлажнениете си устни. И тях гледаш- знам. И се облизваш наум, предвкусвайки какво бих почувствала, ако ги докоснеш. Мислиш ли за тях като за нектара, като за сочен плод, от чиито сок искаш да пиеш жадно... Облизваш се с мене в синхрон, всеки път, когато отпиеш и мислиш как искаш да пиеш от мен. И това знам, но се правя , че не те усещам. Че не чувам, когато тялото ти крещи " Искам те". Това ти харесва, нали?

Не ме интересува как ме възприемаш, достатъчно ми е комфортно да хвана под ръка погледа ти, да го допусна да се разхожда по гърба ми, оставяйки те да си мислиш, че не забелязвам как котешки спокойно ме следиш. Знам, че мъркаш тихо всеки път, когато се навеждам. С желание. Понякога имам усещането, че ще прогориш кожата ми, з акоято казваш, че е толкова нежна, с тези твои изпиващи всичко очи. Всичко от мен, по което се разхождаш понякога лениво с онези тъмни очи. Мислиш, че ме дамгосваш. Напротив. Аз обичам да помня погледи. Нищо повече от това.

Не ме интересува.

Играя си. Онази пра-стара игра " напрежението е непосилно, но може ли повече". Обичам я, вродена ми е, изглежда непринудено и точно това влудява очите ти. Онзи поглед на ловец, или на изследовател, или на стратег, или на хищник, или на нападател.. всъщност се чакаме кой първи ще нападне.

Следиш, нали...

Леко разкритото деколте, когато се навеждам към теб уж да ти прошепна нещо, което ззавършва всеки път с мъркане. Точно до ухото ти. Толкова е близо дъха ми до кожата ти тогава, че погалва еротичната ти природа, прокарва звуци по кожата ти, гальовно се пуска покрай всяко малко косъмче, за да накара фоликулата да настръхне.

И ти настръхваш.

Мен не ме интересува.

Обичам да те гледам, докато си играя с тебе, как се опитваш да запазиш самообладание, ала пропускаш хищнически погледа си след мен или покрай мен всеки път, когато полюшна присъствието си до твоето. И се правя, че не знам, че не ме интерсува.

Всъщност ме интересува- как се противиш на властта, която ти харесва .

Ти искаш същата над мен.

Кой първи ще се предаде?

:) хм,мррр.......

Ще играя шах с душата си

Не до матова позиция.

Надявам се.

За интерес.

Просто шах- когато споря с мен самата.

Или ходове, премислени от мозъка срешу най- върлия противник- себе си. И при победа, вкарани в играта, наречена с пълноводното име живот. Научена игра и изучавана, ограничила времето си в същото това понятие, именовано отново пак- живот.

Ще играя шах със себе си, всеки път, когато се боря с двете крайности в себе си- добрата и лошата и не до победа, а до равенство. В което е силата и хармонията, удоволствието на добрият играч е в постоянният интерес и понякога победа. С взето окончателно решение след внимателно , но бързо премисляне.

Шах, в който обръщаш душата си, бидейки плоска дъска със стъпките на разума и мислиш ходовете, преди да си ги (из) играл, рисувайки в главата си и едната , и другата страна. Доброто/ лошото в последствията на онези душевни помисли, смислово отразени от съзнанието, даващи импулси за действия. Внимателно.

Тихо- така, както слънцето изгрява, ще премествам фигурите в черно- бяло от едната и от другата страна и все да е печелившо, защото навсякъде, във всичко може да има поука. Или малка победа, гордо извоювана. В най- трудната игра- със себе си. И слушане не само на добрата страна, а и на онази тъмната, скритата, най- тайната и необяснима по последствия в редките моменти безумие, когато сме я послушали. Но толкова сладко тайнство, озарено от блясъка на невинното бяло в тази или друга фигура от шаха. Разходени с финес по масата или тихо приплъзнати в тези оттенъци.

Ще играя и ще съм невинна, усмихната мило, но чиста в себе си като онова бяло на моя страна, или ще се превъплатявам в тихото черно нападение на противника, станал съюзник, при обръщане на дъската. Не е ли това благоприятно изменчива и гъвкава игра- една от най- мъдрите, стимулиращи мисълта ти в поражение и победа или двете едновременно, но и двете със стил.

Противник и съюзник- мога ли да съм и двете в себе си едновременно? И не сме ли всички такова единство от противоположности, експериментиращо с околните уж, а всъщност със себе си. В различни ходове.

Пешка, офицер и кон- да пазят царя. Ранимият, крехкият, до силното женско начало- царицата. Ще играя шах, но смело- с героинята напред, а цяра ще бъде душата ми. Онази, крехката.

И в тази крехкост ще премислям ходове, с елегантно изпълнение по дъската на живота и неговите- черно- бели геометрии.

Ще играя шах със себе си.

И понякога ще губя нарочно- може би за интерес или да пробвам нов ход на измъкване, защита или нападение пред падение. Може би.

Ще играя шах.

С премисляне.

За свой собствен интерес.

Просто шах със себе си.

Там в житата

Там, в житата на нашето лято- толкова сочно, толкова назряло и плодородно, ще помислим ли за лекият вятър, който разклаща мечтите ни, накъде ще ги понесе и в чий вихър ще ги завърти.

Там, където свършват мечтите ли е реалността- онази нашата, която уж сами и заедно изграждаме, а в нея поотделно и понякога неусетно се променяме. В сезонът на преходите, ще помислим ли накъде ще ни отведе. Ще управляваме ли промяната или тя нас ще повлече бавно, неусетно, уж с танцова стъпка и за добро. Но ще бъде ли...

Ще се вдъхновяваме ли и занапред, ще виждаме ли в очите си истината, ще се държим ли все още за ръце. И ако не- това нима би било трагично, ако е закономерна промяна. От онези, които в сезона на преходите, разкриват красотата на следващият сезон.

Можеш ли да задържиш пролетта да не си тръгва, въпреки благоуханията й. В бурите също има очарование и в затишието след тях. Всичко може да разкрие красотата, онази тайната, скритата, ако позволиш нейното проявление, ако знаеш с какви очи да погледнеш на него и да откриеш магията. Но за това се иска желание. Иска се въображение. Иска се, най- вече, смелост.

Там, в житата, във прехода на твоите решения, ще можем ли да решим единно, гледайки се с очите на истината и ретроспективността на изводите по пътя, който изминахме.

Можеш ли да погледнеш в мен с тази искреност и да не се изплашиш? Ще поискаш ли НАИСТИНА да видиш?

Нека ти разкажа...

В момента по необходимост слушам JazzFM и се чудя дали съм повече раздразнен, или нервиран от това, което достига до слуховия ми анализатор. Не ме разбирайте погрешно, за релакс и разтуха радиото си я чудесно, но не и когато нито си изморен, нито имаш нужда от успокояване.
В много добро настроение съм си цял ден, разваляно единствено от тази радиостанция, чийто звучене асоциирам с някакви надрусани природозащитници или хипита. Когато няма как да се отдадеш на нещо изцяло... няма как то да ти доставя удоволствие.

А до чашата червено вино и свещите с малинов аромат има още време. Да се мръкне поне.


Ето. След този не кратък увод, вече се чувствам по-добре, защото наближават редовете, в които искам да ви разкажа същинската история на тази публикация.
Тя започна преди около 3 години, в момента, когато нещо в тялото ми започна да ме смущава. Напук, че винаги съм бил слаб, дори на момент с ярко изразена нужда да наддавам...брех, ето, че в късния пубертет се окомплектовах с коремче. До ден днешен криво-ляво си намирах извинения за неговото съществуване. Ама в последно време ми се качи на главата и от ден на ден, просто усещам как става все по-независимо, на моменти стряскащо обемисто. Списъкът с извинения все по-малко започна да ме теши. "Генетично предразположено!", "Нормално за всеки мъж!", "От газираното е!" и тем подобни хапчета за съвест.
А аз все по-ясно осъзнавах, че не е нормално един млад човек да се запуска като тираджия.

Този януари ми дойде до гуша.
Започнах да правя всеки ден упражнения. По два пъти, понякога и повече. От лицевите опори ме боли корема и гърба, ама няма начин. Наистина съм твърдо решен да си вкарам багажното в приемливи граници. Баси, преди 25 да спра да си виждам оная работа заради шкембето...е просто няма да стане.
Не съм се вманиачил да правя теракоти, бодибилдинг, да се ограничавам само до диети включващи треви и шишарки. Да...за да има по-голям ефект спрях да си соля и захаросвам ястията, спрял съм от доста време и газираното, като цяло въглехидратите ще са в много, много по-малки количества. От месото надали ще се откажа напълно, но поне никога вече няма да е по 2 литра Кока Кола (другата ми голяма победа), всеки ден, както когато бях пристрастен.
Просто искам да се чувствам добре в собствената си обвивка...
...нищо повече.


Приемам затлъстяването като белег не само на тялото.
Пак приблизително от началото на тази година се впуснах в едно сериозно самоанализиране. То е с мен и досега, а предполагам, че още не малко месеци ще се вглеждам в себе си толкова усърдно. Все още има доста неща за избистряно и категоризиране. Като за начало, да намаля радикализацията си по дадени теми, хората срещу мен наистина да имат чувството, че говорят не с тиквеник, а с мислещ човек, да посягам за четене към всякакви, всякакви теми, защото сега му е времето, да горя за каузи, но да не прегарям. Да спра да съм толкова разсеян. Чаровно е, но до време...
И преди съм го правил. Десетки пъти за стотици неща. Това ми е помагало да се развивам...да създам у себе си неща, с които се гордея.
Но в един момент умът ни затлъстява и е нужен рестарт. А след него и въпросите.

Бях станал по-мърморещ, излишно критичен, задушаващо мрънкащ на моменти.
Хабях енергия да се ядосвам за глупости, да бумтя, да кипя, да се кахъря на халос.
Не разбирах, че мога да контролирам нещата, които ме вбесяват. Просто като открия работещи модели, как да се успокоявам. Ето, че на няколко пъти вече успях да запазя самообладание...да не псувам като подивял каруцар, да си пресичам туй или онуй захапване.
Трябва да се грижа повече за магарето си. И не за плюшеното Йори от секцията, а за онова магаре, което по принцип българинът е свикнал да оставя в калта, все да си трае и разни дребни мишкуващи чиновници, търговци и прочие субекти да му пият кръвта.

При съвсем неочаквана ситуация - скандал за предварително регистрирана карта и продаване на клиент, без негово знание...научих много, много ценен урок. Просто не трябва да им се даваш.
Така широката общественост, скоро ще научи също нещо важно, че веднъж регистрирана карта за предплатени разговори....НЯМА как на този етап как да се отрегистрира. Разбирате ли, остава до живот, което е нарушаване на човешките ни права. Отделно се окача, че въпросната карта е регистрирана още преди 3 месеца и с изговорени безплатни минути. После поставена обратно в пакета и предадена като нова.

Но продадена на погрешен човек.
Пожелавам ви по-често вие да сте този "погрешен човек", които ще вади подобни кокошкари на яве.
А на мен може да ми пожелаете успях в начинанията... :)


Това за финал...
...писах бързо, стегнато, почти без грешки, с ясна мисъл. Такова писане ме е правило винаги щастлив.
Хахахахаха, сега по JazzFM, зазвуча Фил Колинс. А това вече са усмивки...