Невинността печели винаги

С невинността на своите чувства, доказващи за мен едно безумие, вплитащо в себе си най- висша емоция, ме понесе леко и неустрашимо, без защита и доспехи, с едно сърце в ръце си напред и заедно.
Едно сърце, нашепващо неуморимо, настойчиво и тихо- любов.
Без страх, изправено пред моето и предизвикващо, рушащо крепостни стени, стопяващо зазиданости бавно, търпеливо, превземащо неусетно с невинност и смирение пред мен, пред нас, за нас, но заедно, единни, не ти и аз, а вече Ние.
Упорито и уверено напред към мен - две важни съставки за всяка победа, особено на личният фронт, с най- сладката от всички войни- на преодоляване себе си от любов... или за любов...
И таз невинност чиста как завърта и печели, как точно попадат мелодичните й трели, напоени с премерената сякаш до съвършенство доза опиянение до доверие. Изискващо доверие. За да бъде ритъмът от две сърца един единствен, обединили своят елексир в една амброзия, най- пивко- мелодична.
Една амброзия, наречена любов, опитвана и неизпита, в скъпоценен съд с неясно дъно или върхове, неизпразващ се, преливащ понякога от емоцията в него, изпълнила плътните му стени, други път- крехки съвсем, аха да се счупят, но спойката не подава, щом има вътре от течността, която макар и малко тогава - съживява.
Задъхано и рязко отведнъж или меко, тръпчиво и усетливо за небцето, езика, мислите- разхвърляни и хаотични, чертаещи звезди в една вселена. Много лична, безумна, нелогична- в нея ли е истината? Или няма нужда от въпроси, а само от усещане... за тайнство и написано там някъде отгоре. Мистичното не се описва до разкриване, а загатващо се изживява. Ако сърцето още тупка за магия.
При искрена невинност, да се довериш, не ще да значи предателство към себе си, а уверение, че другият е част от тебе, тъй неделима, че поражда нова енергия в своята орбита на съществуване.
И в тази орбита телата се усещат- безгласно, знаят, помнят, носят в себе си и другият- най- ценното от него. Най- ценното, което съществува в своят пулс и ритъм, с моето дихание в твоето или нашето.
Зоват се във вихър от емоции най- разни, подхранвайки онази амброзия примамлива, опиваща и вечно жадна. А всяка жажда дразни рецептори за още и още до ненасита, без накъртване, без напиване, все оставаща за още и още...

Ще се наситиш ли?

Не и докато в мене откриваш себе си...

до опиване.

Млечна сутрин спокойствие

Тази сутрин коремът ме сразя жестоко.
Тъпа, прознизваща болка около пъпа във възможно най- неподходящото време за ставане. След денонощните смени се научих всяка минута сън да пазя зорко, ревниво дори, под склопените си клепки и да я предоставям щедро на заспалият ми мозък, с цел регенерация в най- пълен мащаб. Разбира се, с болка някъде из телесните зони, е доста трудно да не се размърдаш и да трябва да станеш най- малкото, че все пак да обърнеш внимание и на проблемната зона, за да разпръснеш болковите й импулси някъде надалече от тебе, преследвайки мечтата за сън. По принципа на по- силното желание, което надвива.
Та в името на съня, следният парадокс стана- сънено, разпиляно откъм движения и мисли, се запътих към аптечката вкъщи. "Благославяйки" си безкъсметното разсънване. Ако нямах нужда от сън, никакви хапчета не бих пила, но уви- въпрос на оцеляване в случая. И обезболяване впрочем.
Разтваряйки вратата на една от стаите ( с лелеяната аптечка) , забравих и болка, и всичко. Разбуденото в мен веднага задърпа душата ми да се наслади на опиянението от сутрешният изгрев, посрещнат наесен. Виждал ли си го как срамежливо се подава иззад нощните облаци, галейки ги нежно, за да ги събуди и облее в млечно пухкаво бяло. Да разпръсне заспалата сивота, дарявайки й позлата и щедро къпейки в светлина всяка клонка, всяка уличка, всеки покрив ....
Толкова красива млечно златна, ненатрапчива пелена се разстилаше на ефирни талази пред прозореца ми, че запленено се загледах в настъпването на едно ноевриймско утро.
Отдавна не бях виждала подобна красота. Така тихо настъпваща, толкова разнежено галеща и даряваща, и носеща хиляди надежди в себе си. Гледайки подобен магичен изгрев няма как да не ти се прииска да заредиш денят си с усмивки от сутринта до новият, последващ ден.
Да се гмурнеш в тази магичност и самият ти да бъдеш магия, носеща същият топъл покой, както тихият ноемврийски изгрев.
Гледайте някоя сутрин такъв- тогава точно ,когато лъчите плахо надничат и леко разбутват облачетата, за да хванете цялата магия и фотографирате в себе си раждането и новото, и магичното, и вселенската хармония. Ако искате зареждане, ако искате да не забравяте усмивката си, то тогава- не забравяйте да откривате красотата около вас. Дали тя ще спаси света не знам. Може би ако съзра повече красиви души, ще повярвам в такова световно спасение. Но дотогава, бих се наслаждавала с трепет и жажда на всяка подобна магичност и красота , която очите ми предоставят от най- великата палитра- на природата, на топлата земя,
на променливо небе, на забързаният свят, в който само изгревите , залезите настъпват спокойни, задвижени от някакъв техен си, ненарушим ритъм, на който сме донякъде подвластни.
Харесва ми в тези именно минути ненарушима тишина да си спомням, че и аз съм частица от красотата на тази вселена и да се чудя в моята вътрешна галактика колко такива картини красота изрисувах напоследък? Или оставих да властват бури?
И как защитавам вътрешата си вселена- дали я превръща в черна дупка, изсмукваща енергия или излъчвам тихо тонус, ведрина и спокойствие със същата тази магичност на едно изгряващо с надежди ноемврийско утро, окъпано в цветната светлина на златна хармония.
Време е за млечно спокойствие, и пухкаво и леко, вътре, в моята малка вселена....

Разходка.... по тебе

Ще наквася устните си с вкуса ти , до опиянение и самозабрава, потъвайки в тебе, разтваряйки всеки атом на съществото си в твоята маса. До безпаметност , макар и мимолетна, но запомняща се в своето поглъщане и вселенско прозрение за единност и ненаситност.

И чудя се наистина дали някога бих могла да ти се наситя? Има ли нужда от въпроси подобни, потопявайки се в сласт, грях, изкушение и без капка лъжовност?

Просто усещане, просто предчувствие за предвкусване и ненапитост. Не там, някога и тогава, а тук и сега, под ритмите на сърцето си, което пренасям в прегръдките ти. Мигове, изпълнени с мълчание, така насищащо, като хиляди разговори , като тиха пълноценност между двама ни.

Емоциите и вихрите ми ще седнат в сърцето ти, да се разстелят любопитно и наместят удобно до твоите, да се заиграят с тях в огнени пламъци,мълчаливо и пукащо единствено, така огънят, в сръчно разпалена жарава, тляла някога, там и тогава, разгорена сега до похот и сласт, и забрава, единство между миговете на телата и пълната тишина на необятната обич.

Силни думи, като за силни емоции, поглъщащи в себе си всяка малка, интимна вселена на две галактики, обединени в една и препускащи към себе си в едно, търсещи се и намерени... поне засега... или... може би... за там и тогава, някога много напред... или само до утре... в мислите и представите понятието време всъщност не съществува в своята незимерност. В теб ли е или в мен единението или и в двама ни еднакво, а може би малко повече, неприлично напомнящо за себе си.

Вдъхновено, задъхано и презвъзбудено разхождане на мислите до твоите и усещане за вселенското ни спокойствие. На онзи наш остров хармония. И загледана в очите ти, мога ли да открия там моят поглед на омиротворение. Може би не. Ти си спокойният, аз съм неукротимата, вечно търсещата и бягащата към своят пристан, към тебе, стабилният.

Жарко бих разходила съществото си по тебе в минути безсмислие и просто ... усещане.