Красота в черно и бяло... Inspire The World

Нужно е и да мислим

Наскоро, при една похвала, касаеща умствените ми способности(все им се чудя на хората), се присетих как в тийнгодините ми, все ми се караха за мисленето.

Изникнаха в дебрите на съзнанието ми забравени фрази като: "Стига си мислила толкова, ще се вкараш в депресия" или "Прекалено задълбаваш", и от сорта нравоучителни изрази.Сещам се и, че тогава ми минаваха през главата въпросителни наумни фрази във горе-долу следният вид- "И какво пък толкова е станало, че мисля?" или "Защо да не мисля?"...и все в тоя дух...или мисъл...как да е.

В един момент обаче, когато започнах да си разбивам опонентите със последователност от сложно-съставни изречения, ми проблесна-хората просто не обичат мислещи хора. Бягат от тях, защото ще чуят истини, които не им се нравят и то с напълно безизразен тон, което ще ги умали в собствените им очи, а това е явно страшно за комплексираната им грандоманска природа.

И така задълбах аз още повече в мисленето, докато не се стигна дотам, че същите тия хора, които насмешливо изразяваха негодуванието си от отдадеността ми на размисли(без страсти) не започнаха сами да търсят мнението ми по житейските си тяхни(!) въпроси. Цъкаха с език, клатеха глави и отговаряха учудено(!)-"Ама откъде го измисли това?"(откъде-ми звездите ми го говорят сигурно....).
Ааааа, значи сега откъде съм го измислила....И аз си продължих с мислите все по-надълбоко и по-надълбоко.

После дойдоха и похвалите-какви са, що са, това няма ни най-малко значение за мен, интересно ми стана, че вече сме на ниво похвали(: и търчене за съвет за щяло и нещяло(нещо,което никак не ме радва, не си падам да разрешавам проблемите на всичко живо, а и нямам толкова енергия и време). И така, значи какво излиза-първо-що съм била мислила, после колко съм знаела, а накрая-потупване по главичката колко съм помагала...а нали не ми беше нужно да мисля????

Човечеството е едно огромно неуравновесено противоречие по личното ми мнение.Хората смятат, че да потънеш в размисъл е глупаво и ще те докара до депресии.Оправдават се с фразата-"Една патка мислила,мислила и умряла"(аам,ок,все още съм жива...).Други считат,че не е полезно да мислиш ЧАК толкова много. Абе все съм питала тогава-"А кое е много?" и все съм оставала без отговор. При мен мисленето по никакъв начин не е навредило.Но говоря за наистина мислене, не онова блеене на отнесеният поглед, зареян там някъде в пространството с разлутали се мисли, всяка поела в която посока й е угодно и за краен резултат пълен хаос и каша на съзнанието.Това не е мислене-не и ефективно,както съм си го кръстила. В никой случай няма да откривам тепърва топлата вода, но за мен мисленето е ефективно тогава, когато е лишено от емоцията. И такова става само със системно мислене и концентриране-тук не говоря за медитацията(тя е отсъствие на мисъл-нещо, което мислещата ми природа не може да осмисли все още), а за нещо като да се наблюдаваш отстрани и да разсъждаваш върху дадена история така, сякаш са минали поне три месеца от нея. Защото тогава емоциите ти, свързани с въпросната история ще са доста уталожили се и съзнанието избистрено.А избистреното съзнание има по-широк обхват и по-мащабен поглед над нещата и последствията(!-особено върху последствията-да умееш да ги предсказваш забележително точно във времето). Съзнание, лишено от афекта е бистро и работи светкавично-не ти трябват месеци или седмици, за да измислиш нещо си;не си докарваш ни депресии, ни главоболие, ни нищо. Докарваш си ефективност на мисълта.

Трудно се постига, честно споделено-но веднъж постигнато, е много полезна придобивка, поне за мен.Води и до доста приятни аксесоари-като например по-спокойно приемане на важни събития и хладнокръвно поведение в напечени ситуации(трябва да призная това още усъвършенствам).
Но без мислене не става.

Много пъти съм чувала констатацията- "Виж простите хора-те си живеят добре, нямат грижи, нямат нужда от време за размисъл, оползотворяват го, за да живееят пълноценно".
Е, аз не разбирам как живот, съществувание,лишено от елементарната мисъл може да е пълноценно?! Това ли е живота-поредица от забавления, напивания, оргии, купони ден след ден, сливащи нощ след нощ и сие неща....аааа, мерсаж-тоя път съм го минала вече и ми беше доста скучен-така де-в началото иху-аху,дъ бест-весело и занимателно, но доста бързо се отегчих. А и кой изобщо пречи на мислещият да се забавлява? И то качествено? Пак си трупам спомени, но за мен е по-важно и да трупам опит и себепознание,а за това е нужно и да мислим.

Един ден ще имам деца-на какво ще ги науча, как ще им помагам в тежки за тях моменти и как ще се гордея с тях, ако не се гордея със себе си(за мен гордостта е особено важна черта, изключвам гордостта от глупост, и, един от елементите й е да имам житейски опит и чрез познание за моят свят, да имам познание за останалият извън мене).

Един ден при мен ще идват хора за съвет за здравето им-как ще дам здраве на тялото им, ако не мога да дам и здраве на душите им и как ще направя това, без да познавам мислите си,усещанията,емоциите,равновесието...Нужно е да се мисли. Не просто да се съществува, а да се съществува с мисъл-мислите изграждат самосъзнанието-аз искам да имам такова и няма да се откажа от мисленето и най-вече от задълбаването.

Не виждам основателна причина да го правя, щом ми е донесло толкова ползи и нито един негативитет. Безкрайно любопитна съм и, освен всичко друго, докъде се простират възможностите на човешката мисъл, до какви прозрения за себе си мога да стигна и доколко мога да разкрия целият потенциал на душевността, психиката, тялото и съзнанието си и ако този потенциал задейства в едно, в синхрон...най-великата власт над себе си!

Нужно е да мислим...и да провокираме за размисъл.

Това е сила-огромна сила, но не и за хора, които се страхуват да я притежават.

Така, както се страхуват и от живота,г отови да развеят бяло знаме пред по-сериозен проблем или да се затичат със знамето към онези, Мислещите.

За помощ...

П.С.Написаното няма за цел да възхвалява ни най-малко интелектуалното ми ниво, носи апела да се мисли или ако не-поне да не се пречи на останалите да го правят.

Една шепа град

Изтегната удобно в мекото кресло на терасата и,отпивайки глътка пивко червено вино,се наслаждавам на сумрака,предвещаващ плътна нощ.

Пред себе си виждам източени,леко полюшващи се в такт дървесни клони,докосващи се при всеки повей като милващи се любовници.За кратко,някак открадното във времето.Още не са напълно разлистени и през голите им клони,наблюдавам в далечината градът.

Една шепа град,една шепа блещукащи светлинки,изсипани сякаш небрежно,струпано в скута на Балкана.

Тишината се прекъсва от мелодията на чилаут хит,понесла успокоителни и напевни акорди от уредбата.

Спокойно е.

Отпускащо.

За всеки неврон от теб,за всеки мускул.Просто да се разтопиш от кеф...

Вселенска хармония.

Обичам светлините на нощта-топлите светлинки на лампите,на движещите се фарове по нощните улици на заспалият град,на запалени крайлагерни огнъове,извисяващи огнени езици сред контраста на тъмната нощ или пък меката светлина на ароматни свещи,разпръстнати край леглото,посипващи златистите отблясъци на закачливо-романтични пламъчета,или светлинките на проблясващи една след друга сребристи звезди,извезващи магично тъмният плащ на нощното небе,или светлината-последната,най-магичната,която залезът разстила сред облаците,в чийто прегръдки се потапя....Ммм,разкошен фон за размисъл или безсмислие,за отпускане или наостряне на сетивата.Всъщност ,мисля си,огрян от този вид светлина,можеш да видиш най-добре тъмнината в себе си...

Наблюдавам заспиващият град с разноцветните светлини-от златисто до неоново-поради далечината,се създава впечатление ,че трепкат пред погледа ти.Досущ като балетно потрепващите звездици в небето над мен.

Слушам вече песента на малки жабки-не от грачещите,а от онези...някак мелодичните:)

Отпивам с наслада от виното и с унес наблюдавам разпръстнатите в купчинка светлинки на града в подножието на Балкана.

Една шепа град...

Златна рибке, изпълни ми три желания....

...да бе, някой друг път. Така като ги гледате тези рибоци, надали им е много, много да се занимават с вас. И после нечии сомове страдали от натрапчиви депресии.

Старата гора

Все пак реших да отида.
Спомените носеха мирис на свежа трева,мъх,пролет и роса.На всяка крачка насред шумките,из храстите на старата гора,те прииждаха на вълни.
Ето ги гушнатите дървета-сякаш вечна прегръдка от преплетени стълбове-такива,каквито ги помня...катерех се по тях,за да стигна до "наблюдателницата" си...
Ето го и хубавият храст със звънко потрепващите листенца,приличащи на малки нежни ветрилца.Тук някъде,като малка,бях заровила свое съкровище.Дали е все още там...?

Ехеееее,моята къщичка-старите цигли от едната страна,високото,дебело дърво,което ми беше ъгъл и двете по-малки,между които ми беше "вратата".Усмихвам се с умиление,облегната на дървото-стабилното,дебелото,докато споменът ми нарисува малкото момиче,което безуспешно се опитва да изпълни пространството на "къщурката си"/то си беше доста тогава за моите 120 санта/ с дървета,съчки и храсти,за да си съгради основите на обитанието;)Съгради ги де...до първият по-силен вятър;)
Сещам се,че тогава завиждах на брат ми за неговата къщурка.Той използва по-затулено,но по-малко място до моето и направи своята устойчива.Построи я,за да ме дразни,на инат до моята.Една пътека свързваше двете,но аз го мразех за това.Исках старата гора да си е моето място,само мое,където да съм си сама и поради това значима.Исках си моето пространство.Децата имат нужда от такова...или поне аз.

Сви ми се сърцето.Колко се карахме тогава/добре де,аз се карах:)/с него,как си крадяхме дървата,той даже и част от циглите ми задигна,и шумките...а е искал само мъничко внимание...Пък аз си исках моето пространство...вместо да си направим наше си,общо.

Погледнах старото дърво с красивият изумруден мъх отдолу му.
И го прегърнах.
Просто ей така.
Импулсивно.
Долепих се до него,допрях лице до дебелата,набраздена кора и го обгърнах леко и нежно...ъм,или поне се опитах.Стигнах до половината му:)То,не стига,че съм дреМбосък,но и сега се усетих съвсем миниатюрна:)Хареса ми тази защитеност,която почувствах-всичко по-мощно от дребното се струва силно и закрилно на въпросното дребно.Макар и твърда,макар и с много,много бразди,дълбоки като старостта му,дървото,кората му,бяха топлички.
Затворих очи и оставих усмивката блажено да се разстели по лицето ми:)Сякаш чувах соковете му отвътре,стабилността и силата от хилядите преживени бури.Удобно ми стана.Зареждащо!Погледнах нагоре-моето все така красиво дърво!Сега дори по-красиво,след преживените години борба!Погледнах и младият филиз до него,с малките зелени клонки...и то беше красиво в своята крехкост!

Вече облегната на "моето си дърво" затърсих с погледа на спомена старата пътечка,по която тичах като малка,докато ми се открие пътят. Едвам я познах.Храсталачета я бяха закрили грижливо,показвайки,че тук отдавна никой не минава...Хората вече нямат време за разходки,а децата им играят по площадки или на компютърни игри...

Тръгнах по пътеката.
Със затворени очи!
Не ми беше нужно да отварям клепки и след толкова години.Аз си я знаех.Старата пътечка с новите храсталачета във старата гора.Вървях бавно-с наслаждение-бавните неща винаги носят наслада.Същите лъкатушения.Усещах клонките,които драскат по бедрата ми,листенцата,които галеха ръцете ми и слушах песента на птиците...Всички пееха своята песен едновременно,но не си пречеха.В природата нищо не си пречи.Заслушах се унесено,както някога,когато бях малка...

Отворих очи и се сетих,че тогава всичко ми изглеждаше голямо,но сега,порастналата...голямото беше малко.Изумих се на разликата-толкова...някак си смешно малко ми изглеждаше сега.
Пак ми се сви сърцето.
Малко,но все така ценно!
Странно е някак си да се връщаш назад във времето,в мястото на своето детство,от погледа на сегашната зрялост,когато нищо вече не е същото.

Освен...
... старата гора.

С мирис на череши

Погали кичестите бели туфи на леките клонки,разлюляли се трепетливо от вятъра.Малки,бели листенца полетяха измежду пръстите й като непокорно пухче.Вдъхна с пълни гърди аромата на черешов цвят...Хем красиво,хем омайно,хем за кратко....Като миг вълшебство-бързо дошло,бързо отлетяло.

Хвана една пухкава,кичеста туфа в шепи и зарови носле в нея с наслада.Кихна през смях от цветчетата,погъделичкали ноздрите й.Кучето до нея,в недоумение беше наклонило глава настрани,вероятно учудено от гледката.Излая нетърпеливо и размаха опашка,недоволно от липсата на вниманието й.Две-три листенца палаво прехвърчаха край муцунката му в опит да го разсеят.Успяха-хукна да ги гони в лекият им полет,носени от крилете на вятъра.

Тя седна под черешата,в меката трева,загледана напред към хоризонта.Мислеше за него."Трябва да го доведа тук...красиво е.Ще му хареса."

Въздъхна леко,галейки тучната тревица,нежно разрошвайки я с пръсти.Щеше и него да погали така...

...Заваля сняг от бели черешови цветенца...

...докато го целува под черешата.

Пролетта беше дошла и в нейното сърце!

Малко великденско настроение...

...с участието на дузина боядисани яйчица и взвод почетна стража от зайци. :) С тяхна помощ, нито едно яйце не беше отвлечено от разярени кокошки.

Разтворено единение

Спокойна съм.
Съвършено.
За миг непоклатимо... и,изпила бих този миг до дъно,без да оставя капка,ако ще и от алчност да е.
Звънят китарени струни в главата ми,дайре,тарамбук и развени поли под палещо слънце и сред прохладен вятър.Пляс-пляс-ръцете горе...так-так...тропат токчета в палещият ритъм на кръвта,на гордостта ,на човешкото съществуване...уж спокойна мелодия,а напрегнат ритъм.Напрегнат ,ала в рамки,извън които не се изтича...Хем нагоре и надолу,но си е облечен в рамките-резки като промените и в същото време така спокойни.
И аз така-
спокойна като река преди бързей,преди водопадение,но и то величествено в своето могъщество.
Спокойна като матрица от молекули,чийто дух има свободата да странства най-необезпокоявано из ума,из световете на съзнанието,да се шмугва тук,да пробягва със светлинни скорости там,като палаво дяволче,като малка фея в странно-пъстър свят;)да си отваря старите прашни шкафове на добре забравеното миналото,да облича по някоя и друга офехтяла дрешка на спомена,но пък колко цветна все още... и с парцалената кукла в ръка да скача в мислите на бъдещето,изрисувано под вълшебната ръка на същото това съзнание...с хилядите неврони и импулси.
И аз така-
спокойна съм
като импулс,който ту ускорява своят ход в пространството,ту бие внезапно спирачки и дава на внезапен забавен каданс,за да види сливането на цветовете около него....такава феерия и пиршество са,когато има от всичко,смесено по малко или по много кой каквото може да понесе и колкото.
Спокойна съм-като песен,като тревичка,като вятър,намалил бързият си бяг,като въздуха съм спокойна.
И като него ми е едно разтворимо в околната среда,вливащо се...като извор,като поточе,като живот....
Спокойна съм.
Несъществуваща и реална,наблюдател и участник в забързаното ежедневие,но на забавен каданс.

Спокойна съм...

в себе си.

Странни времена

Седнала съм на пода и щракам по клавиатурата,като никога загърната в пълната тишина на светлият ден.
Като никога,защото живея на доста оживено място и тук покаже ли се милувката на зората,напомни ли денят за своето начало и се започват шумни моторни оповестявания на пробуждащият се град.
Хора,бързащи за работа,най-вероятно поуспали се,тракащи по стълбите токчета/не разбирам защо не използва асансьора,като слиза от 6-ия етаж...като е станала,трябва ли всички да буди,някой хора си лягат,когато другите стават./,детската глъчка на мушмороците бързащи за училище,за градина,за ясла...
Седя си аз на пода като малък брамин под вековно дърво,гледам чашата с животворното кафе и си мисля как навън,извън тези четири лилави/да,стаята ми е в люляково лилаво/ стени и 3 чифта стъкла,та как живота си тече,като река,следваща пълнокръвният си ход...и бълбука свежо,окрилено,пролетно,шумно.
Как седмицата започва и всеки влиза в ролята си на работен робот и монотонно седмично ежедневие,далеч не толкова пъстро и тонизиращо,колкото зеленият сезон на въздишките,птичките,пчеличките,пеперудките и сие фауна.
Мисля си и,че моето е такова от месец насам/не говоря за пърхащите с финни крилца гореспоменати/.Някак забравих да се взирам в светло-сините нюанси на небето-онова така примамливо за мен млечно синьо,което те тонизира и успокоява,забравих да се наслаждавам на топлите,пробиващи си атмосферни пътеки до теб слънчеви лъчи,не се заслушах в песента на птиците от доста,доста време,забравих и да поздравявам с усмивка боровите клони до прозореца си сутрин/така де,времето,когато тежко,тежко се откъсвам от прегръдката на завивките/...
Защото трябва да се чете за държавен изпит.
Тъпа причина,нали?!
И си мисля доколко оправдано е пренебрежителното ми отношение към наглед малките радостни /за мен/ нещица в името на науката.
Гузно ми е.Не искам да се оправдавам,нито с липсата на друга дата,нито с крайният,дишащ като ястреб във врата ми срок,нито със страха от неуспех...не искам да си търся оправдания,но и не искам да спирам да забелязвам.
Седя,мисля си и хвърлям по едно око през прозореца.Небето гледам-лесно е,когато си седнал на пода да виждаш точно небето;)
И е красиво.Ще му се полюбувам и пак ще се върна в реалността,но по-различна...
Няма да пропусна да й се наслаждавам...
Не и отново:)Дори сред дебелата лавица учебници,разпиляните по масата листи,графиките,сроковете,таблиците и единият куп химикалки...хах,за ирония на съдбата,маркерите ми са във възможно най-ярките цветове на дъгата,тип електрик-дам,идея!-Ще пренеса пролетта въврху белите листи.
Няма да забравя този път...
Странно време е нашето-да си напомняш да се поспреш ,за да забележиш чистото съществуване.
До такава степен,че да се почувстваш част от него-онази,каквато всъщност си-частица от вселената,превръщаща се бавно и сигурно в частица от индустрията,защото трябва да си в крак с цивилизацията.
Странно време сме-да си припомняш,че природата е в теб и около теб.
Странно време-като за странен конфликт...

Влажни спомени

Обичам дъжда.Обичам и миризмата на свежест след него,наситеният с влажни,ала меки пари въздух и остротата на уханието...

Тази сутрин,разтваряйки прозореца си за поредната доза сутрешно проветрение,ме лъхна тръпчивият аромат на мокри от дъжда борови клонки...Валяло е цяла нощ/това обяснява невероятно трудното ми ставане тази сутрин:)/.Имам късмета студеният ми прозорец да галят закачливо и понякога нахално красиви вечнозелени клонки:))Гледайки ги тях и открехващите се от повърхността им водни капки,се затичах към миналите си дни.

Върнах се в спомените си назад,назад,назад-разрових се с интерес до младежките си години чак/реално погледнато преди 5-7 години да речем/:),когато живях в едно закътано сред полите на Стара планина малко туристическо градче....

Там,на вилата...*отронена въздишка с носталгична усмивка*...Когато вали и виждаш пред себе си от терасата същите тези планински поли,в чийто скут дремуца градът.А от другата ти страна гордият Балкан,спира ветровете и приютява умореното слънце,когато му се доспи.И онази деликатна,различно плътна,но винаги тихо настаняваща се мъгла...

Обожавах да вали и да слушам песента на танцуващите по капандурата на мансардата дъждовни капки.И колко пъти само следях водните безцветни пътеки,които оставяха по прозореца срещу мен-как пълзят и се вливат,преливайки до разливане.Гледах как почвата попива животворна влага,как всичко се покрива с роса,която като малки диаманти блестеше на последвалото слънце/винаги имаше слънце/ и слушах...Слушах успокоителният дъждовен напев,вдишвайки дълбоко свежест,всеки път,когато излизах на терасата да подишам- просто ей така за кеф.Тишината на природата/птиците замлъкват,когато завали,приспани може би от монотонният ромон на дъжда/в контраст с тактовите удари на капките по листата,покрива,стъклото,локвичките.

И мъглата,която падаше там-като ефирна пелерина,приплъзваща се между клонките на дърветата,докосваща и стръковете трева,когато й се иска да полегне малко,да си отпочине на зелено,мекичко кресло.Удобно разстелила се,но и уютно загръщаща с диплите си всичко,което погълне.

Тази мъгла с усещане за обвитост,но без задушаване,за отделеност,но без изолиране,за страх какво ще изскочи оттам/е,тийнейджърка бях тогава,попрекалила с психариите/,но и запленяваща с неизвестността си именно....Та тази мъгла най-обичах да наблюдавам в гората до нас-едва дочакала дъжда да отмине или дори да понамали,хуквах навън по тясната зелена пътека към дъхавата гора,събрала в себе си всички земни нюанси...

Мъх....помня,че беше постелила по хълмчета си мъх с мек,изумрудено зелен или светло тревен цвят-дебела покривка или по-тънка,с гъбки по него или с паднали листенца...Колко пъти се събувах боса,навивах крачоли на панталонки или повдигах поли към себе си и с кеф си крачех по него.Тази росно зелена,мокра,но топла пътека....обичах да потъвам в нея...И да ме валеше тогава дъжд,не ме интересуваше-в крайна сметка нямам против мокрите дрехи в такава атмосфера.

Листа-от сочно окичили клоните през топлите месеци,до едвам крепящи се,но пък какви багри събрали в себе си листа и листенца,през есенно-зимните периоди.Обичах и тях.Много!Да слушам звънливата им песен,когато вятърът лениво ги побутва или шумното свистене и пукане на клоните,когато бурята е решила да наруши това спокойствие...

Бил ли си в гората,когато още листата са влажни от току-що падналият дъжд,лека мъгла се стели около клоните нежно и деликатно сякаш и мирише на свежест?

Единение с природата.

Безкраен мир ,привидно с нищо не нарушим.

Идва ми да затворя очи ,да прокарам ръка по влажната кора на някое дърво и да усещам,затаила дъх.

Пулса на природата.

Пулс на пречистване и хармония.

Бил ли си в гората след дъжд?