Дърветата съхнат откъм короната

-Забелязах,че когато дърветата умират,съхнат първо отгоре-промълви дядото със зареян някъде пред него поглед.
Бледи,но пъстри,все още бляскави очи,търсещи живот...
Внучка му седеше мълчаливо до него.Знаеше какво ще последва.Знаеше и,че няма смисъл да го прекъсва.Някои неща трябва да бъдат казвани.И приемани.
-Орехът в двора...-той погледна изпитателно младото момиче,за да е сигурен,че го слуша-Нали го помниш онзи стар орех с дебелата сянка?Там,където все седеше лятото като малка?
Девойката се почуди,но се усмихна:
-Да,дядо.Добре го помня.-отвърна тихо с онзи сладък тон на внезапната носталгия.
-Този орех миналата година роди много гъби,ама не дървесни,ми от онези ядливите.Там,в корените си.Много!И на комшиите давах от тях.Същата есен малко ореи имаше.Много малко.Зачудих се аз какво става с него.Хубави листа,но плод слабо.Тази година гъбите бяха малко,ореи нямаше никак.Клоните бяха започнали да съхнат.
Отива си...Онзи орех,който е на моите години...
-Дядо,ти не си на сто години!Не прави такива аналогии-не се сдържа момичето.
-Аз съм прост человек момиче,селски,но знам едно-природата учи!Цял живот съм я наблюдавал.Сред нея съм израстнал и знам какво ми казва.Виж ме-плешив съм вече.
-Ти си плешив от години.
-Сега е друго.Съвсем ми изчезва короната-каза през смях дядото,поглаждайки голото си теме.
-Какво стана после с ореха?-попита боязливо момичето.
Дядото се вгледа за кратко в очите й-млади,любопитни,широко отворени за света пъстри очи.Едно време и неговите бяха такива.Същите очи!"От мен ги е наследила!"-с нескрита гордост си помисли старецът.
-Умира,моето момиче,умира...Бавно соковете му се отдръпват от клоните.Еххх,ония масивни клони...Плод вече не дава.Тук-таме някое листо.Две-три гъбки.Догодина няма да ги има-въздъхна тъжно старецът.-Три пъти се родиха,стига толкоз.Чудесата...мисля си аз...та чудесата-те по три пъти стават.Като трите цикъла на живота-дете,голям човек,старец.Между началото и краят или двете начала,или двата края са раждането и смъртта.Едното начало примерно-детето,е като единият край-старецът.
-Приличат си,така ли?
-Да.Старците са като децата-трябва да се грижиш за тях.Сами не могат.Безпомощни са.На легло си отиват,тъй както идват.Аха...извървях си пътя аз.Цикълът е затворен.Като цикълът на сезоните.
-О,дядо,престани!-недоволно заяви момичето
-Не,то е неизбежно.Никой не е вечен.
-Знам,но не говори така де!
-Кара те да се чувстваш неудобно.Да,не ми е цел.Но свикни с мисълта.Не се плаши.
-Няма да те погребвам жив и точка по въпроса!-отсече категорично момичето.
-Хехехе,не,не-не се пали дете .Гледай знаците.Те ще те подготвят да не страдаш.Гледай знаците...-повтори глухо старецът.-И помни-Дърветата съхнат откъм короната!...А сега...-дядото се обърна към внучка си.-Хммм...Хммм...ех,ама...-заклати глава недоумяващо.
-Дядо,какво има?-попита тревожно момичето.
-Ами...хммм...ами...ти....-ти коя си?!
Тя въздъхна,отпускайки рамене безпомощно.
Било е проблясък сред болестта.
За трети път...

Мляко с нескафе и щипка канела

Малка чаша магия!
Самата дума кафе ми звучи екзотично,тайнствено,малко мистично-за скрити простори,за тонус,който се разлива из тялото като лека,плавна вълна ,докато ноздрите се наслаждават на неповторим по никакъв начин аромат!Трябва да създадат парфюм с основна композиция от тръпчиво-вкусен аромат на кафе.
Мммм-дам...С аромат на кафе...как съблазнително звучи:)
Напомня ми за Бразилия,с полъх на далечна и необятна Африка,а от две седмици има-няма все натам ми бягат мислите...особено по залез слънце с чаша горещо кафе в ръцете,от която се извива като серпента благоуханният дим,свила се на кушетката,с крачета към гърдите и загледана в хоризонта пред мен-как мени багрите си залеза,една от друга по-преливащи се и изпълващи небосклона.
До последният си отблясък!Какво пиршество на гледката и раздаване на тоновете!Изпивам го внимателно с очи през парата на кафето,а него отпивам бавно,задържам го в устата си и оставям да се разстеле вкусът му по вкусовите ми папили...
Залез като кафе...-до последната капка вкусно,никога не омръзващо ми и винаги преживявано като малък ритуал на сетивата!
От сутрешното до следобедното...самата представа за това е достатъчна да ме зареди и да предизвика леко подсмихване на все още спящото ми лице,но не и мисли:)Мисли за разтворени зрънца топлина,в красива чаша,завити от плътността на млечните молекули,разтворени в него и за компания-малко канела -ей така,за пикантност,за екзотичност...мммм,как да не оближеш жадно устни при тази представа...
Душата ми ликува!
Нима има по-прекрасно начало на денят от това?
Вкус толкова специфичен,че с нищо несравним и по никакъв начин заменим,да докосне устните ти с топлината си,докато отпиваш жадно малки капки живот,разливащ се игриво из вените ти,събуждащ сърцето ти,увличащ в ритъма си мислите ти,подгряващ танца на съществото ти...
Затваряш очи,наслаждаваш се по-пълно на вкусът ,галещ лигавицата на устата ти,проникващ в теб...еххх,обичам кафе:)
И какво ако и да не е доказано категорично тонизиращото действие на кафето?Илюзия било,цъкат в недоумение и заключават някои...
Ами оставете ми тогава илюзията!Не си давам този фестивал на душата:)Докато предпочитате за нещо толкова приятно да сте отричащи,аз просто ще ви почерпя с чаша топло мляко с нес кафе и...щипка канела... за привкус :))

Нежна е нощта

Нощта е времето на моята магия-онази,в която и,чрез която,творя най-красивото в мен,докато ревизирам другото,което смятам за елемент на предстояща елиминация.Разрушавам вече непотребното ,за да създам предстоящо необходимото.

Нощта е моето време,както и на хиляди други хора,имащи се за нощни птици,ала всеки влага различно значение и смисъл в понятието.Този път няма да давам определения,а просто ще се потопя в усещането и ще се нося на палубата на думите-онези,нашепнатите.

За мен...нощта е нежна...като докосване,като тайнство,като шепот...обгръща те нежно,неусетно;потапя те в топлата си тиха прегръдка и носи успокоение.Всеки път,когато ме изпълни това усещане,в мен се прокрадва желанието да затворя леко очи,да усетя светлинната мекота на нощната лампа,да протегна ръка встрани от себе си,с разперени,търсещи пръсти и да я погаля-нея- нощта-също толкова нежно,колкото тя ме е обгърнала в своят тих покой.Да се усмихна загадъчно,с представата как съм се разтворила всред ефира около мен...омагъосващо!Сякаш не съм в себе си,в тялото си,а съм едно цяло с нощният въздух,без граници,тотално сляла се с него.Аз през него и той през мен в нощта...в полет,в танц,в кръговрата на привидно празното,а всъщност изпълващото и преливащото-от тебе извън тебе и пак към тебе.

Нежна е нощта...и нежно омагъосва...и нежно шепти..и знаеш,че ти принадлежи...
Принадлежи ми,защото това е моето време,в което съм най-продуктивна и най-добре умея да се чуя-мен и моите мисли,да чуя диалога им с душата ми/макар и понякога тонът да не е от най-спокойните:)/,иии... да се насладя на мрака.Ооооо,мрака...с неговото обаятелно очарование на таен любовник,което като виден скорпион няма как да не оценя откъм мистичност.
Обичам да е тъмно.В тъмното най-добре виждам.И най-остро чувам.И ми харесва.Дотолкова ми харесва,че никога не бих спряла да летя нощем,никога не би могло да ми накърти от тези,само мои си,сладости,ненарушаващи покоят ми по никакъв начин.Дори напротив-даряващи ми покой като в тибетски храм.
В нощта съм сама със себе си и в това си състояние най-пълноценна,едно специфично ниво на самодостатъчност.

Наблюдавам светлините на града през прозореца си,държейки или топла чаша мляко в ръцете си или хладно,пивко вино и максимално извличам от вкуса им...нощта изостря сетивата,усещанията-всичко може да бъде усетено в невероятна пълнота,до най-финните му кътчета.
Мисля,слушам дишането си,ударите на сърцето си,съществувам напълно необезпокоявано.Наблюдател,кацнал на своят импровизиран клон.
Гледам града,самотните нощни фарове на някоя закъсняла кола,понякога чувам пиянството на тялото,което предвещава махмурлук на следващият ден за някой нечовешки прекалил с алкохола.
Разсъждавам за себе си,за живота,за света,разигравам се с мислите си на различни теми,привидно без цел и посока или с определена такава,подмятам ги из главата си или просто архивирам случили се събития.
Пиша,чета,чистя...дам,имам неприятният за съседите ми навик да пускам прахосмукачката в три сутринта или да мятам/събирам прането към 4 на развиделяване,освен ако не се занимавам с нещо друго:)
Не,че го правя всяка вечер-това с чистенето имам предвид:),в толкова и толкова часа-все още за чистенето пиша:),но за мен нощта няма часови граници на благоприличие.
Нещо повече-нощ и благоприличие са тотално несъвместими понятия в моята глава...а и тяло/този път определено не пиша за чистене/.Нощ,мърсуване,сласт,дива похот,стонове...най-осезаеми са тогава и на развиделяване.На границата между мистичното и ежедневното,а по границите винаги е интересно,винаги има цялост на емоцията.И спомена после...С дъх на нощ,еротика и грях.
Мммммм,удоволствие на сетивата,игра на тела и усещания под вечерният плащ на нощта...
Нежна е нощта...

Нощта е времето,в което се раждам...в загатване за безкрайност...
И заклинание...от онези...магичните,неуловимите,само твоите си.
Ах,колко нежна е нощта...

Разнопосочно

По принцип съм човек,който обича да се посвещава изцяло на една идея,да я грабне,погълне жадно и ненаситно в съществото си,да я доведе до възможното съвършенство в главата си(с вратичка за корекции) и задейства активно и с размах към изпълнение.

Де факто- излъгах.

Оказва се,че поради известна многопластовост на характера ми,едната идея не ме грее достатъчно... Трябва ми повече! Склонна съм "вината " за това да попрехвърля и на една известна ненапитост в стремежите,поривите и фантазиите-велик фон за идеи между впрочем.

Та излиза да съм разнопосочна-концентрирано разнопосочна-много идеи наведнъж или навързани;сложна,но очарователна в изпълнението си организация и реализация във времето;понякога някоя изпреварва другите,но принципа е ясен- съчетание и мултифункционалност с изисквания за качество.

Няма как.

В такова време живеем.

Всичко се диктува от динамиката и стремежите за висоти( ако не те е страх от високото,разбира се). Моите висоти са тясно ориентирани към духовното израстване, но пък са с широка реализация.

И не ми тежи да нося две и повече дини под една мишница!

Учи ме!

Да не говорим колко усъвършенства уменията за жонглиране,разпределение и стремеж към баланс,преди да си се препънал на петата крачка.

Отговорност,концентрация от по-висок клас-едновременно върху 2-3 неща(да,възможно е,макар и да се целя към повече:)),качество,дисциплина(тук признавам ми е още тънка червена линия,която невнимателно преминавам отвреме навреме,но дисциплината трябва да е разчупена и забавна,иначе вкарва в рамки-твърде тесни за размаха ми).

Трудно се стига до това поведение и трудно се утвърждава като постоянно във времето,понякога се налага и да си припомняш посоките,защото малко се замотаваш от сто неща наведнъж:).Но е едно от най-интересните предизвикателства,които съм поставяла пред себе си напълно съзнателно.

Провокирана за това бях от традициите.Ми не ги обичам в по-голямата им част,честно написано.Нещо повече-считам тази част за крайно несъстоятелна към днешна дата и динамика на времето.Разбира се,има традиции,в които винаги ще вярвам,защото ми харесва романтиката и очарованието,които носят.Но те са за друга тема.

Та-пример за една такава-излишна по моему народна мъдрост,особено за човек,който се стреми към израстване,е прословутото-"Не носи две дини под една мишница".Що да не,питам аз?Ако на човек му се отдава завидно добре или,ако иска да се научи...Трябва ли,защото народът преди не-знам-си-колко-години/века го е казал,да важи в пълна сила и днес?

В усилен житейски кипеж,когато отговорностите на човек надхвърлят бостана,чифлика и сезонните зависимости(не ги омаловажавам,ала светът еволюира),вече не е достатъчно,камо ли препоръчително,да се задоволиш с носенето на една любеница.

1-докато я пренесеш,това отнема страшно много време и усилия понякога;

2-нищо не пречи да си уплътниш времето с още една-житейските срокове са твърде къси,а човешките амбиции твърде големи,за да има пълноценна удовлетворяваща реализация,когато накрая теглиш чертата.

И баланса ти се губи-хвърляш усилия,а не развиваш в достатъчна степен умения и отговорности от изключителна степен.А ако искаш да си изключителен човек,творец,личност или каквото ти е родила главата,това няма как да постигнеш с обикновени умения.Трябва разнопосочност.Много ниши за много мисли и умения за изграждане на сложни взаимовръзки мисъл-поведение все по-висок и по-висок клас.

Необходимо е за тази цел обаче съзнание!

Съзнанието да не си вредиш!

Съзнанието да преценяваш разумно!

Съзнанието да действаш уверено!

Съзнанието да предвиждаш тенденциите!

Съзнанието на експериментатор и търпението на учен!

Иии...

внимавай по кръстовищата!:)

Как изглежда всеотдайната любов?

Една затрогваща романтична анимация -"Stay in my memory" by Bim.

"No matter how many times I watch this video i'm still blown away, its absolutely beautiful! "

Нaрисувай ми чувство

Плаващо,въздушно,ефирно...

Разпилей го като листопад наоколо,да проникне във всяка душица,да я отвори поне за миг,да я изпълни до всяка фибра,не оставяйки празно пространство.

Нарисувай ми чувство...

Облагородяващо,възвишено,събрало най-пъстрите нюанси в себе си

и го разстели като дъга над нечий крехък свят.Да възвеси,да предизвика полет на тънкокрили пеперуди.Хиляди пеперуди,които да разлюлеят с полета си всяка въздушна молекула.Глътка цветен въздух,който да изпълни дробовете ти.

Нарисувай ми чувство...

С нежна четка,магически докоснала всичко около тебе,като цветна лента,излъчваща пъстрота.Предизвикала магичен ритъм,вляла нови пулсови вълни във вените,артериите,сърцата,затанцували във кръшен танц от емоции.

Нарисувай ми чувство...

Пъстро,хармонично,с най-доброто от всяка гама!Събери го в чудна палитра,носеща наслада и облагородяваща душата.

Всяка душа!

И не за ден,и не за два...

Нарисувай ми чувство...

за доброта,човещина,любов,вяра,плам,една протегната ръка.

Нарисувай ми чувство...

картина на Вечността!