Пристан спокойствие

Понякога се потапям в себе си, за да поплувам на спокойствие там, където съм го съхранила, откривайки своят пристан в мен. На всеки му трябва един такъв- център - в него си, а не да пренасочва хармонията извън себе си. Много рисково и много нестабилно за в бъдеще време, когато може да го споходи някакво крушение , а въпросният извън него подпор да се окаже несъществуващ мост, свързвал някога някакви брегове. Затова ни е потребен пристан в себе си. Вече е признак на висок критерий доверие, ако го предоставиш на друг, обикновено на близък, споделящ вълните на твоят живот в едно плуване- пътешествие, наречено любов.

И няма гаранции, че и тогава няма да те излъжат , опитвайки да отнемат твоят център. Защото за другите е по- уютен и приветлив. И всъщност всеки за себе си сам е център на другите, ако е към тях открит и приемащ. Като голямо пристанище. Но с емоции, със съграждане или разруха, ако позволиш превземане.

Всеки за другите, това е лесно в определени моменти, но всеки за себе си е мисия трудна. Защото хората не знаят как да се обръщат и извикват духовното в себе си, изграждайки го стабилно на чуждите бури. Стабилно във времето. Едно място със здрави основи, които ще издържат на климатичните бури от настроения, чувства, събития, случки.

Ти можеш ли?

Обичам да се гмурвам във себе си.

Да презаредя,плувайки спокойно в разбърканите си мисли или заедно с тях по незнайно течение, но спокойно, без страсти. И не е нужно никому подреждане- когато съм готова с релаксацията, те сами ще нагласят себе си и ще тръгне от тях мотивацията за цел, посока и действие.

Ободряващо е. И спокойно, че мога да си почина при себе си, все така да ми е уютно и подредено и чуждо за другите, свободно само за мене.

Не би имало в случая значение на кого принадлежи сърцето ми, ако съм си запазила в него място за себе си. А оттам и в душата.

Място, където да си почивам, когато се претоваря с другите, на които съм дала късче от себе си. Защото така духовно се преродяваме- когато раздаваме. От себе си. Но не до изчерпване. И ето- за да не стане това, отново ти трябва място в тебе, за презареждане. За да си пълнокръвен, то твоят извор енергия не бива да пресъхва.

В момента искам да мисля разхвърляно.

Да разгледам своите светове, които съм изградила в годините- колко от тях и как се видоизмениха, къде какво съградих, да поплувам покрай тях или да прелетя в душата си, за да огледам постигнатото или просто в безмислие да си представя как се потопявам, да си почина. Отпусната, лека, ефирна.

Интересно ми е какво ли ще стане, ако излея подобен поток, ако ви покажа как плувам в себе си за никъде, а всъщност до всякъде. В себе си. За да съм за другите спокойна, духовно подредена, хармонична в и извън себе си. За да се запазя съхранена с най- ценното в мене.

Пристан спокойствие за минути време.

За себе си.

Жените не обичат да четат мисли

Или поне повечето.
Ок, обичаме да затормозяваме малките си главици с дълбоки размисли по отношение на отношенията в живота ни, връзките и сърдечните трепети, но това са си нашите филми и схеми, матрици и паяжини, в които сами си се вкарваме. Къде съзнателно, къде не толкова.
Но определено никак не си падаме да четем мислите на мъжа до нас, макар и понякога много да би ни се искало да притежаваме подобно умение.
И не си падаме, защото в такъв кръговрат или порочен кръг от въпроси без отговори се вкарваме, че се докарваме до състояние наподобяващо нервна криза, тиха мнителност или предстояща фобия/ мания/ депресия.
Сами виждате в колко широк диапазон от емоции и ситуации можем сами да се оплетем, от излишна енергия, която да ни бъде спестена. Тъй като е неефективна.
По един много прост и ефективен начин- а именно- казвайте ни!
Ако, мили мъже, не смятате да се обадите на някоя девойка, след като сте минали през креватните изпълнения, кажете й директно.
Ако дори не смятате да стигнете до въпросните изпълнения, кажете й директно.
Ако не ви кефи нещо, кажете й директно.
Ако не ви се говори, а тя упорито настоява за разговор, обяснете с простички и категорични думи Истинската причина, а не резонното "нищо ми няма". А вие, мили дами, научете се най- сетне, че когато един мъж мълчи, то е, защото наистина му се мълчи и се научете да откривате вашата пълноценност и в такива минути. Препоръчвам ви горещо и да овладеете изкуството на въпросите- а именно подходящите такива в подходящото време. Адски е досадно да ви засипват с дъжд от въпростителни , когато на засипваният хич никак не му е до приказки.
Затова мацки, научете се и да мълчите- няма да ви навреди в никой случай, можете само да спечелите. И то доверие- когато е готов да говори, мъжо ви сам ще дойде и ще ви сподели, но това няма да стане ако насреща си има един навирен от смайващо любопитство нос. Па бил и красив. И в този случай ще ви се налага да четете мисли, та ще дрънкате ( въпросните любопитки). Види се- взаимни са нещата.
Да се върнем на това, че не ни кефи да четем мисли.
Защото тогава се започва една душевна агония, която не винаги ни е подвластно да овладеем и подчиним до елиминирането й. Все пак- емоционални сме и в това не би трябвало да има нищо лошо. Стига да не агонизираме емоционално.
Затова- спасете ни и ни казвайте. Какво и по колко е вече лична преценка, но винаги ще оценим откровеността и дипломатичният подход, вместо мълчанието и заобиколно- неориентиращите отговори.

Прелюдия

Пръстите ми изписват по кожата ти фигури странни, като магичност, като заклинание, все едно поставям печати върху ти от себе си. Малки, ефирни пътеки наслада. Днес няма да те драскам. Само ще те галя, разхождайки ноктенца по гърба ти, по корема надолу- нагоре или встрани, получавайки спазми наслада. Кожа, която трепти.
Допирам тялото си до твоето, за да те потопя в аромата си, да те обгърна в своята мекота, аз съм жената, ти мъжа.
До мен.
До теб.
До нас- романтика.
Обкрачвайки те, преплитам краката си около тялото ти, като малък гирлянд около ствола на дървото. Тяло до тяло. Топлини, предвещаващи огън. И търся устните ти жадно, но меко,заигравам се с тях - този път не хапя- и предизвиквам езика ти към игра, а устните- към изпиване. Нежно.
Разхождайки пръсти лежерно, лениво, но все пак закачливо по тебе, до пълно отпускане, ще склоня глава на рамото ти по онзи начин. Закрилящият ти, крехката аз в единствените минути, когато съм плаха, беззащитна и гола- в душата си, с тялото си до твоето, най- осезаема. Когато съм тогава, преди да стана закрилницата и да наклоня главата ти върху гърдите си. В топла прегръдка, когато ще усещам дъха ти по кожата ми, върху овалите, приютили те като пристан. Дишащи с тебе.
Без думи- ненужно е в такъв момент подробно описание. Тогава, когато въздухът е изпълнен с двама ни.
Тогава, когато съм кротка, отпусната и тиха, в очакване.

После ще те нападна....

Капанът на надскачането

Съществува една що-годе популярна теория, според която през вековете целокупният интелект на човечеството нараства с равномерни, постъпателни темпове навсякъде из земното кълбо (което всъщност е елипса ? ). От Сан Франциско до Сидни, средностатистическият човек разполага с приблизително равни умствени възможности.
По същата причина ти не може да си по- умен от най-умния човек на планетата, или пък да знаеш още  неоткрити от човечеството научни факти, пък дори да си живял 14 века. Всеки скок с времето си.
Но по-интересно би  било, вместо в планетарни мащаби, да заложим тази константа „не можеш да надскочиш *еди що си*” в живота на един обикновен човек. Капанът щтраква в мига, в който той се включва в социалната надпревара. Това период е приблизително след 20-тата година, когато все още желанията ти са по-близки повече до мечтите, отколкото целите. „Иска ми се...”, все още не е изместило напълно „Аз ще...”. Независимо с какво ще се занимава, всеки по-амбициозен, още застанал на старта, вече иска да е финиширал.

Например:

Новакът журналист иска вече под името му да застават завладяващи редове, с които да предизвиква обществеността, независимо, че е туко-що прописал. Сравнява се със своите  кумирите  от професията и иска да има стил на писане, начин на мислене,  поле на въздействие, реаноме подобно на техните, че дори и по-добри.
Новакът лекар вече се вижда   да изражда бебета, да се впусне в една игра наравно с  Господ, в която десетки пъти ще  надхитрява  Смъртта, ще откупва, подарява, спасява животи. Може би изнамирането на световни болестни бичове?
Новакът пожарникар си представя нещо по Холивудски. Минаване през огнени стени с деца на ръце, измъкване в последната минута от жаркият ад,  десетки спасени през кариерата и пр.

Съзнателно натъртвах на „новакът”, та поради това може да ви е било малко на селска романтика Подобен мироглед, (нямащ нищо общо непременно с розовото), е характерен именно за по-младите хора, още ненавлезнали дълбоко в спецификата на  професията си. На въпросната група  им се иска,  не  5, 10, 15 години да се изкачват на този връх ,  а да са на него още днес и сега. Младежката дързост, че точно така ще стане, точно  такъв ще бъдещ, паралелно с дивашкото нетърпение, защото  не ти се чака толкова много мечтите ти  да се сбъднат.
 Искаш да си изправен пред плодът,  финно прескочил трудът. Нищо, че с цялото си същество осъзнаваш, че той е неотменима част от пиесата на твоя живот.
Истината е, че обща черта на тези люде е „боледуването” им от  синдромът „Искам да оставя следа!”. В подобен род хуманитарни професии, най-лошия враг би могъл да бъде само посредствеността. Тя ще се озъби от лицето на жълто журналистче, натикано из задните вестникарски страници, занимаващо се с живота на другите, опитвайки се по този начин да привнесе стойност на своя вече преоценен. Некадърен лекар, пожарникар вече са синоними на застрашен човешки живот. За тези  две социални системи това би било пагубно.

В заключение ще кажа, че нямам заключение. Нещо пак ми бяга най-точното.

Разголено

Искам да те видя до най- тъмната ти същност, до най- потайните ти за останалите и за тебе , може би, страни.
Искам да разгърнеш пред мене същността си, заливайки ме с нея безмълвно или с крясъците на душата ти.
Искам да се разголиш до най- финните си желания и представи, до своите най- смели фантазии, или щури далечни мечти.
Директно, направо, да кажеш всичко, което усещаш, както желаеш.
Викай, скачай, крещи, блудствай с изразите, епитетите, глаголите или самият ти стани глагол, не знам, но ме залей със себе си. Погълни ме в съществото си и ме разведи из най- тайните си, най- скъпоценни градини, за да вкуся от най- неприличните плодове. Да те усетя така истински, така греховен, така човечен и открит до болка, до нараняване, до пълнота, както никога не си бил. Дори да се изненадаш от себе си.
Аз ще мълча.
Ще слушам, гледам с наслаждение на предизвикателното ти разголване. Ще те изпивам с очи спокойно и тихо, сред потайният дим на цигарата или може би някоя пура, за да е по- пълна насладата, усещането за грях и истина, хванати ръка за ръка, самоприкриващи се от хорски очи, а сега изправени на показ- чисти, без дрехи, без маски и грим, до най- финната есенция, носещи в себе си.
С очи ще те предизвиквам да продължаваш смело и безпардонно, брутално дори своето разголване, ще държа ръката ти в признанията греховни, по онези разходки на съзнанието, скътало своите тайни.
И нищо няма да казвам.
Разголи се до най- тъмното си кътче, бавно, постепенно, без да бързаш в ритъмът на поднасяната истина. Не ме жали, а действай смело. Открито, пиперливо, с емоция, с плам, така все едно признаваш пред себе си, когато си сам.
Аз съм там и ще бъда, но много безмълвна.
Разголи се така, че да ме побъркаш, да отговарям с емоция, макар и без думи, да искам и още, и още, ненаситно, с широко отворени очи, разголи ми душата си, сърцето си така, както желаеш, до превъзбуда, до екстаз, до езкалтиране, само нека да е бавно, за да се наслаждавам. Крещи, искай, плачи, надявай се, споделяй мечти, фантазии, желания, бъди открит до неприличност, до най- голата си същност и истинност.
До болка дори, предизвикай ме.
Смееш ли да си толкова искрен ?

Когато Кирчо срита Мечо

Като почти всяко 15 годишно хлапе, Кирчо чакаше с трепет да се изнижат оставащите два дни до рождения му ден. Не за друго, ами поради простичката причина, че щеше да получи първите си оригинални маратонки. Месец от преди до сега, всеки Боже ден сънуваше онези гъзарски Адидаски за 180 лева. И тяхните му ги бяха обещали! „УЕЕЕС копелеее!”. Версията на този лаф при родителите му без съмнение щеше да звучи: „Еваларка ти бичим копелка!”. Ритуален поздрав при по-възрастното софийско поколение...естествено, когато последното е било престъпно младо.

Мечо от своя страна, като всяко себеуважаващо се куче, не очакваше нищо. Просто неговите домашни любимци – Кирчо и родителите му да го разхождат, галят и хранят. Отне му наистина много време да ги дресира на тeзи три елементарни привички. Самото Кире остана без доволно голямо количество обувки, докато разбере какво се иска от него. Всяка сутрин, през последните 3 месеца, намираше маратонките си опоскани до подметка от челюстите на Мечо. Дори един ден намери нещо невероятно, сред поредната порция олигавени обувки над които кучето беше злосторило. А откри нещо още по-впечатляващо. Чак хлъцна от изненада.

“Мечо, Мечо...ела тук!” Оп, и Мечо родил. Мечо било женско!

И тъй като не я бяха питали...Мечо не промени името си. Упорито отказваше да се обръща на Мечка, Мецанке, Меци, Меце, Гуци и Пуфи. Още по-малък интерес прояви към обръщенията (Искра) Фидосова, (Ирена) Кръстева или (Слави) Бинев. Просто нито се чувстваше толкова страшна, нито чак толкова дебела.

Двата дни изминаха за Кирето така бързо, както малолетна ученичка омита цигарка марихуана. Събуди се от уханието на чисто новите Адидаски, които красиво лежаха в полуоткрехната кутия до леглото му. Хакна се веднага в тях. И краката му усетиха разликата в удобния чипик, като за една минимална българска заплата. През целия ден маратонките разхождаха Кирчето из дома, даскалото и центъра. Беше любов от пръв поглед, пък макар и обречена.

От еуфорията момчето забрави маратонките си, носещи вече звучните имена Бони и Клайд, в коридорчето до входната врата.

А там спеше Мечо.

Кучето усети промяната в настроението на домашния си любимец. Беше тотално отебана от него. То цял ден се занимаваше с придобивките си, съвсем забравяйки за потребностите на Мечо.

„Еле пиле, че ми требваш!”, помисли си Мечо, по адрес на оставените без надзор маратонки.

„Прави ни се секс!”, помислиха си хормоните на Кирчо, който обаче реши да обърне повече внимание на алармата в пикочния си мехур.

Хетакомбата продължи цяла нощ. Мечо систематично оглозга първо Бони, а после и Клайд, започвайки от езикa и приключвайки с камерите на подметките. От 2 монолитни тела, Адидаските се мултиплицираха до към 200 хвърчащи късчета плат и вата. Кой би предположил, че толкова скъпи оргиналета няма да доживеят повече и от маратонки купени за 40 кинта от Кирковият?
„Но защо тези неща имат по-гаден и евтин вкус от всички, които съм яла до сега?”, помисли си Мечо.
„Мамицата ти ебавам тъп хермафродит!!!”, помисли си Кирчо, след като спря да пищи истерично като момиче, при вида на мъртвите Клайд и Бони.

В този миг Кирчо направи своята най-голяма грешка за последните 3 месеца. Кракът му, обут още със спалните чорапки, се отправи по една добре премерена траектория към задницата на кучката.

Тогава Кирчо срита Мечо...
…СВОЕНРАВНАТА Мечо!

Есента изкушава

В традиционната картинка за есента, подчертано преобладават все негативни определения. Или есента е сезон на студенко, мрачно и подтискащо време, или на депресии, прерастващи понякога и в болести изпиващи ни здравето, или ни налетява носталгията по летните емоции. Като цяло, най-недолюбваният сезон за градски тип човек е именно есента.

О, да определено друго яче щяхме да мислим при пъстра есен в планинска хижа или пред плодовете на почти годишен земеделски труд, ако бяхме на село.

Винаги съм си казвал, че време за депресии нямам. И ето, че тази година пак имах удоволствието да се докосна до типични есенни изкушения. Ще последва моят непретенциозен списък на тях.

1. КЕСТЕНИТЕ

Открих, че ставали за ядене преди около 6/7 години, когато живеехме за кратко при баба ми в Лозенец. Оттогава не пропускам сезон, без поне 3/4 килца ометени кестенчета. Обожанието ми към кестените на фурна е почти толкова голямо, колкото недоумението ми...колко малко хора всъщност пробват/ядат/хапват кестени. Особено от по-младите поколения.

Варени кестени

Кестените се поставят в тенджера, заливат се с вода малко повече от нивото, до което са и се варят около 30-45 минути. Готови са, когато започнат да се нацепват. Сварените кестени се ядат като се режат на две.

Печени кестени

При печените кестени, макар и по-вкусни, усилията са повече. Сурови се нацепват в горния край с помощта на малко ножче – правят се леки разрези (иначе започват да пукат във фурната). Поставят се на един ред в тава и се поставят в загрята фурна на около 170 градуса за около 25-30 минути. Трябва да се бъркат от време на време, за да се изпекат равномерно.

Тук единствената тръпка е, ако кестените са повече - в един момент просто издивяваш от досада, всеки един да го резнеш по отделно. Да не говорим, че понякога ти се подбиват и пръстите.

2. ВИНOТО

Естествено че червено и при възможност домашно от добър винар. Чак тази есен възвърнах надеждата си, че са останали хубави вина. Пих най-невероятното през целия си живот. Беше домашно и направо останах изумен от многообразието на вкусовите нюанси, които ти оставят при отпиване. Няма нищо общо с киселия оцетен вкус на повечето вина по родната магазинна мрежа.
Тръпчиво, приятно разливащо се по рецепторите, подмамващо сетивата... " in vino veritas"... сякаш запява тялото, душата и емоциите.

И ако можеш да ги споделиш с точният човек, сред аромата на печени кестени и примамливо пращящият пукот на дърва в камината, ще разбереш къде е раят на земята.

В миговете единение, хармонния и наслада, обгръщащи сетивата в същият унисон, който разливаш около себе си. На бавни глътки. За пълен вкус.

3. ОГНИЩАТА

Блазе на тези със собствена камина у дома. С хубава панорамна картина към съскащия и бушуващ огън вътре. Романтика и топлина от всяка съчка. Няма какво да си говорим, че още от пра историята човешката общност се е събирала около огнищата, лагерните огньове и прочие кътчета даващи живителна топлина. В комбинация с виното, кестените, някое и друго месе изпечено на жар направо да ти се иска да не идва утрото.