Кехлибар

Оставих на пауза "Соларис" от С. Лем. Не екранизация с Джордж Клуни от преди няколко години, а онази цветно-безцветната от 1972-ра, дело на Тарковски.

Зарязах и лъскава, стилно оформена книга, носеща заглавието „Проклятието Кенеди”. Нямам идея какво да очаквам. Отдавна не ме блазнят обещанията от кориците за „разкриване на мистерията около еди-що си”. Или поредната историческа чалгия, вмерисана от сензационност на всяка цена, или ще се окаже нещо, което да препоръчвам навред. Искрено се надявам да е второто.
След няколкоминутно отегчително търсене, най-сетне си намерих хубава песен за фон - John Farnham - Your the voice. Защото ми се пише. Просто в последно време някой отговори, доста настойчиво искат да напуснат главата ми и да видят бял свят, па макар и чрез черни букви.


Част 1: Враговете

Мисля си, че ние всички живеем в едно голямо извинение. Наричаме го „динамично съвремие”. Това е оправданието на родителите за да разчекват децата си между тъпи уроци по неприятни езици, задушаващи домашни, раници предизвикващи гръбначни изкривявания. От рано лъжат потомството си, че и те живеят в динамично съвремие и поради това ще им се наложи да се лишат от детство. И пак поради това Д.С. дечурлигата ще се занимават с точни науки, вместо хуманитарни. Със зъболечение, вместо с рисуване. Не ви ли е писнало от скапани родители, които изкарват оценките на децата си вместо тях, ходят на спорт вместо тях, влизат в университетите вместо тях...опитват се да осмислят живота си вместо тях. Понякога и се напиват вместо тях...”нека ти покажа как”.
После идва непринуденото натрапване, че всичко и всички са ти конкуренция. В училище, в университета, в работа, в тоалетната дори си имаш конкуренция. Направо да изфиряса човек от подобна параноя. Не, че няма забавни параноици, ама тая нашата порода е достойна единствено за съжаление. Гордеят се с „уникалният” си живот, без да отчитат, че всъщност той е диктува от външно темпо, изживян поради събития спуснати отвън, разчетен според графика на конкуренцията. Всъщност цялата тая история залага всичко върху примитивният, праисторически страх на човека от изключване от общността, от дамгата на отлъчването. „Ако искаш да си с нас, ще играеш с нас.”
Всичко това ни изнася. Защото ни носи нещо велико. Едно голямо извинение - „Нямам време, бързам!”

Не мога да пиша, лошо чета. Раздайте приспивателни.

Това, което провокира страха ми от хората не е усещането, че може да има по-добри, успели, големи от мен. Ненавиждам агресивният примитивизъм. Изобщо съчетанието на циганска пот, футболно малоумие, чалгарското парадиране, селското нахалство, мутренски комплекси. Или иначе казано...много голям процент от сънародниците ни.
От ученик ми стана ясно, че винаги има по-добро и от най-доброто. Дори люде докоснати от налудничава гениалност, които генетично са по-, по-, по-. И идва логичният въпрос, тогава какво за мен е туй конкуренция? Две неща – аз, времето. Първото е единственият скапан фактор, който би ме усрал. Самият аз. А времето е единственото, което не ми е стигало за да се обърша докрай.
Не знам...ако повече от нас, вместо да се оправдават с обстоятелствата се замисляха дали сами не са се оцапали...друго щеше да е. Да, факт е истината за Прехода, че комунизмът възпита цели поколения на „колективна безотговорност”. Или пък, „тогава нямаше безработица, защото всички си я карахме на работните места”. Ама по дяволите, така НИКОГА няма и метър да мръднем. Хвърляш си скапаният фас на улицата, после пищиш, че живееш в мръсотия. Ми па да ти еба майката. Кошчето е на крачка от теб. Или като ония дебели, пъшкащи лелки дето си оставят торбите на свободните места в рейса, ама после първи крещят, ако не си паркират задницата някъде. Ми и на теб да ти еба майката, кифло. Това, че си стара, дебела и грозна...не означава, че някой друг ти е длъжен. Ти, ти, ти си в корена на всичко. И това, което правиш или не е, е и същото от което ще спечелиш или страдаш. А колкото по-късно го разбираш, толкова повече нерви и време ще потрошиш. Помогни си сам, после пали свещ до Господа си. А, ако си му толкова сърдит, че те е пратил на тая проклета земя – обеси се вместо да го псуваш. Така ще имаш шансът да му го заявиш всичко в очите.
Оползотворяването на времето е всичко. Дори, когато си позволиш от време на време луксът да го пилееш, трябва да е качествено. Почивка/лентяйство ???
Ето, аз от известно време се намирам в една голяма дупка. По всички направления, мухълът е толкова наслоен, че се чудя още колко безхарактерност мога да покажа. И дали някога ще успея да наваксам дните изтекли между пръстите. Всичко да остане просто неприятно минало.
Не виня никой за това мизерстване. Само себе си. Забравих си целите. И плащам за това със застой, който ме убива.


Част 2:

Ще я продължа в следващ пост с „Кехлибар” за име. Нямах идея да е в серийно писане. Просто сега се отнесох по тази тема. Другите не мога да си спомня.

Нека ти разкажа...

В момента по необходимост слушам JazzFM и се чудя дали съм повече раздразнен, или нервиран от това, което достига до слуховия ми анализатор. Не ме разбирайте погрешно, за релакс и разтуха радиото си я чудесно, но не и когато нито си изморен, нито имаш нужда от успокояване.
В много добро настроение съм си цял ден, разваляно единствено от тази радиостанция, чийто звучене асоциирам с някакви надрусани природозащитници или хипита. Когато няма как да се отдадеш на нещо изцяло... няма как то да ти доставя удоволствие.

А до чашата червено вино и свещите с малинов аромат има още време. Да се мръкне поне.


Ето. След този не кратък увод, вече се чувствам по-добре, защото наближават редовете, в които искам да ви разкажа същинската история на тази публикация.
Тя започна преди около 3 години, в момента, когато нещо в тялото ми започна да ме смущава. Напук, че винаги съм бил слаб, дори на момент с ярко изразена нужда да наддавам...брех, ето, че в късния пубертет се окомплектовах с коремче. До ден днешен криво-ляво си намирах извинения за неговото съществуване. Ама в последно време ми се качи на главата и от ден на ден, просто усещам как става все по-независимо, на моменти стряскащо обемисто. Списъкът с извинения все по-малко започна да ме теши. "Генетично предразположено!", "Нормално за всеки мъж!", "От газираното е!" и тем подобни хапчета за съвест.
А аз все по-ясно осъзнавах, че не е нормално един млад човек да се запуска като тираджия.

Този януари ми дойде до гуша.
Започнах да правя всеки ден упражнения. По два пъти, понякога и повече. От лицевите опори ме боли корема и гърба, ама няма начин. Наистина съм твърдо решен да си вкарам багажното в приемливи граници. Баси, преди 25 да спра да си виждам оная работа заради шкембето...е просто няма да стане.
Не съм се вманиачил да правя теракоти, бодибилдинг, да се ограничавам само до диети включващи треви и шишарки. Да...за да има по-голям ефект спрях да си соля и захаросвам ястията, спрял съм от доста време и газираното, като цяло въглехидратите ще са в много, много по-малки количества. От месото надали ще се откажа напълно, но поне никога вече няма да е по 2 литра Кока Кола (другата ми голяма победа), всеки ден, както когато бях пристрастен.
Просто искам да се чувствам добре в собствената си обвивка...
...нищо повече.


Приемам затлъстяването като белег не само на тялото.
Пак приблизително от началото на тази година се впуснах в едно сериозно самоанализиране. То е с мен и досега, а предполагам, че още не малко месеци ще се вглеждам в себе си толкова усърдно. Все още има доста неща за избистряно и категоризиране. Като за начало, да намаля радикализацията си по дадени теми, хората срещу мен наистина да имат чувството, че говорят не с тиквеник, а с мислещ човек, да посягам за четене към всякакви, всякакви теми, защото сега му е времето, да горя за каузи, но да не прегарям. Да спра да съм толкова разсеян. Чаровно е, но до време...
И преди съм го правил. Десетки пъти за стотици неща. Това ми е помагало да се развивам...да създам у себе си неща, с които се гордея.
Но в един момент умът ни затлъстява и е нужен рестарт. А след него и въпросите.

Бях станал по-мърморещ, излишно критичен, задушаващо мрънкащ на моменти.
Хабях енергия да се ядосвам за глупости, да бумтя, да кипя, да се кахъря на халос.
Не разбирах, че мога да контролирам нещата, които ме вбесяват. Просто като открия работещи модели, как да се успокоявам. Ето, че на няколко пъти вече успях да запазя самообладание...да не псувам като подивял каруцар, да си пресичам туй или онуй захапване.
Трябва да се грижа повече за магарето си. И не за плюшеното Йори от секцията, а за онова магаре, което по принцип българинът е свикнал да оставя в калта, все да си трае и разни дребни мишкуващи чиновници, търговци и прочие субекти да му пият кръвта.

При съвсем неочаквана ситуация - скандал за предварително регистрирана карта и продаване на клиент, без негово знание...научих много, много ценен урок. Просто не трябва да им се даваш.
Така широката общественост, скоро ще научи също нещо важно, че веднъж регистрирана карта за предплатени разговори....НЯМА как на този етап как да се отрегистрира. Разбирате ли, остава до живот, което е нарушаване на човешките ни права. Отделно се окача, че въпросната карта е регистрирана още преди 3 месеца и с изговорени безплатни минути. После поставена обратно в пакета и предадена като нова.

Но продадена на погрешен човек.
Пожелавам ви по-често вие да сте този "погрешен човек", които ще вади подобни кокошкари на яве.
А на мен може да ми пожелаете успях в начинанията... :)


Това за финал...
...писах бързо, стегнато, почти без грешки, с ясна мисъл. Такова писане ме е правило винаги щастлив.
Хахахахаха, сега по JazzFM, зазвуча Фил Колинс. А това вече са усмивки...

Капанът на надскачането

Съществува една що-годе популярна теория, според която през вековете целокупният интелект на човечеството нараства с равномерни, постъпателни темпове навсякъде из земното кълбо (което всъщност е елипса ? ). От Сан Франциско до Сидни, средностатистическият човек разполага с приблизително равни умствени възможности.
По същата причина ти не може да си по- умен от най-умния човек на планетата, или пък да знаеш още  неоткрити от човечеството научни факти, пък дори да си живял 14 века. Всеки скок с времето си.
Но по-интересно би  било, вместо в планетарни мащаби, да заложим тази константа „не можеш да надскочиш *еди що си*” в живота на един обикновен човек. Капанът щтраква в мига, в който той се включва в социалната надпревара. Това период е приблизително след 20-тата година, когато все още желанията ти са по-близки повече до мечтите, отколкото целите. „Иска ми се...”, все още не е изместило напълно „Аз ще...”. Независимо с какво ще се занимава, всеки по-амбициозен, още застанал на старта, вече иска да е финиширал.

Например:

Новакът журналист иска вече под името му да застават завладяващи редове, с които да предизвиква обществеността, независимо, че е туко-що прописал. Сравнява се със своите  кумирите  от професията и иска да има стил на писане, начин на мислене,  поле на въздействие, реаноме подобно на техните, че дори и по-добри.
Новакът лекар вече се вижда   да изражда бебета, да се впусне в една игра наравно с  Господ, в която десетки пъти ще  надхитрява  Смъртта, ще откупва, подарява, спасява животи. Може би изнамирането на световни болестни бичове?
Новакът пожарникар си представя нещо по Холивудски. Минаване през огнени стени с деца на ръце, измъкване в последната минута от жаркият ад,  десетки спасени през кариерата и пр.

Съзнателно натъртвах на „новакът”, та поради това може да ви е било малко на селска романтика Подобен мироглед, (нямащ нищо общо непременно с розовото), е характерен именно за по-младите хора, още ненавлезнали дълбоко в спецификата на  професията си. На въпросната група  им се иска,  не  5, 10, 15 години да се изкачват на този връх ,  а да са на него още днес и сега. Младежката дързост, че точно така ще стане, точно  такъв ще бъдещ, паралелно с дивашкото нетърпение, защото  не ти се чака толкова много мечтите ти  да се сбъднат.
 Искаш да си изправен пред плодът,  финно прескочил трудът. Нищо, че с цялото си същество осъзнаваш, че той е неотменима част от пиесата на твоя живот.
Истината е, че обща черта на тези люде е „боледуването” им от  синдромът „Искам да оставя следа!”. В подобен род хуманитарни професии, най-лошия враг би могъл да бъде само посредствеността. Тя ще се озъби от лицето на жълто журналистче, натикано из задните вестникарски страници, занимаващо се с живота на другите, опитвайки се по този начин да привнесе стойност на своя вече преоценен. Некадърен лекар, пожарникар вече са синоними на застрашен човешки живот. За тези  две социални системи това би било пагубно.

В заключение ще кажа, че нямам заключение. Нещо пак ми бяга най-точното.