Съществува една що-годе популярна теория, според която през вековете целокупният интелект на човечеството нараства с равномерни, постъпателни темпове навсякъде из земното кълбо (което всъщност е елипса ? ). От Сан Франциско до Сидни, средностатистическият човек разполага с приблизително равни умствени възможности.
По същата причина ти не може да си по- умен от най-умния човек на планетата, или пък да знаеш още неоткрити от човечеството научни факти, пък дори да си живял 14 века. Всеки скок с времето си.
Но по-интересно би било, вместо в планетарни мащаби, да заложим тази константа „не можеш да надскочиш *еди що си*” в живота на един обикновен човек. Капанът щтраква в мига, в който той се включва в социалната надпревара. Това период е приблизително след 20-тата година, когато все още желанията ти са по-близки повече до мечтите, отколкото целите. „Иска ми се...”, все още не е изместило напълно „Аз ще...”. Независимо с какво ще се занимава, всеки по-амбициозен, още застанал на старта, вече иска да е финиширал.
Например:
Новакът журналист иска вече под името му да застават завладяващи редове, с които да предизвиква обществеността, независимо, че е туко-що прописал. Сравнява се със своите кумирите от професията и иска да има стил на писане, начин на мислене, поле на въздействие, реаноме подобно на техните, че дори и по-добри.
Новакът лекар вече се вижда да изражда бебета, да се впусне в една игра наравно с Господ, в която десетки пъти ще надхитрява Смъртта, ще откупва, подарява, спасява животи. Може би изнамирането на световни болестни бичове?
Новакът пожарникар си представя нещо по Холивудски. Минаване през огнени стени с деца на ръце, измъкване в последната минута от жаркият ад, десетки спасени през кариерата и пр.
Съзнателно натъртвах на „новакът”, та поради това може да ви е било малко на селска романтика Подобен мироглед, (нямащ нищо общо непременно с розовото), е характерен именно за по-младите хора, още ненавлезнали дълбоко в спецификата на професията си. На въпросната група им се иска, не 5, 10, 15 години да се изкачват на този връх , а да са на него още днес и сега. Младежката дързост, че точно така ще стане, точно такъв ще бъдещ, паралелно с дивашкото нетърпение, защото не ти се чака толкова много мечтите ти да се сбъднат.
Искаш да си изправен пред плодът, финно прескочил трудът. Нищо, че с цялото си същество осъзнаваш, че той е неотменима част от пиесата на твоя живот.
Истината е, че обща черта на тези люде е „боледуването” им от синдромът „Искам да оставя следа!”. В подобен род хуманитарни професии, най-лошия враг би могъл да бъде само посредствеността. Тя ще се озъби от лицето на жълто журналистче, натикано из задните вестникарски страници, занимаващо се с живота на другите, опитвайки се по този начин да привнесе стойност на своя вече преоценен. Некадърен лекар, пожарникар вече са синоними на застрашен човешки живот. За тези две социални системи това би било пагубно.
В заключение ще кажа, че нямам заключение. Нещо пак ми бяга най-точното.
По същата причина ти не може да си по- умен от най-умния човек на планетата, или пък да знаеш още неоткрити от човечеството научни факти, пък дори да си живял 14 века. Всеки скок с времето си.
Но по-интересно би било, вместо в планетарни мащаби, да заложим тази константа „не можеш да надскочиш *еди що си*” в живота на един обикновен човек. Капанът щтраква в мига, в който той се включва в социалната надпревара. Това период е приблизително след 20-тата година, когато все още желанията ти са по-близки повече до мечтите, отколкото целите. „Иска ми се...”, все още не е изместило напълно „Аз ще...”. Независимо с какво ще се занимава, всеки по-амбициозен, още застанал на старта, вече иска да е финиширал.
Например:
Новакът журналист иска вече под името му да застават завладяващи редове, с които да предизвиква обществеността, независимо, че е туко-що прописал. Сравнява се със своите кумирите от професията и иска да има стил на писане, начин на мислене, поле на въздействие, реаноме подобно на техните, че дори и по-добри.
Новакът лекар вече се вижда да изражда бебета, да се впусне в една игра наравно с Господ, в която десетки пъти ще надхитрява Смъртта, ще откупва, подарява, спасява животи. Може би изнамирането на световни болестни бичове?
Новакът пожарникар си представя нещо по Холивудски. Минаване през огнени стени с деца на ръце, измъкване в последната минута от жаркият ад, десетки спасени през кариерата и пр.
Съзнателно натъртвах на „новакът”, та поради това може да ви е било малко на селска романтика Подобен мироглед, (нямащ нищо общо непременно с розовото), е характерен именно за по-младите хора, още ненавлезнали дълбоко в спецификата на професията си. На въпросната група им се иска, не 5, 10, 15 години да се изкачват на този връх , а да са на него още днес и сега. Младежката дързост, че точно така ще стане, точно такъв ще бъдещ, паралелно с дивашкото нетърпение, защото не ти се чака толкова много мечтите ти да се сбъднат.
Искаш да си изправен пред плодът, финно прескочил трудът. Нищо, че с цялото си същество осъзнаваш, че той е неотменима част от пиесата на твоя живот.
Истината е, че обща черта на тези люде е „боледуването” им от синдромът „Искам да оставя следа!”. В подобен род хуманитарни професии, най-лошия враг би могъл да бъде само посредствеността. Тя ще се озъби от лицето на жълто журналистче, натикано из задните вестникарски страници, занимаващо се с живота на другите, опитвайки се по този начин да привнесе стойност на своя вече преоценен. Некадърен лекар, пожарникар вече са синоними на застрашен човешки живот. За тези две социални системи това би било пагубно.
В заключение ще кажа, че нямам заключение. Нещо пак ми бяга най-точното.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Здравейте, скъпи читателю !:)
Благодарим ви за желанието да споделите вашата мъдрост и моля, пишете на български;). Желателно е да не сте анонимни- просто няма смисъл, а и никой не би взел мнението ви на сериозно в такъв случай!
Благодарим и приятно прекарване из нашите поля:)