Когато Кирчо срита Мечо

Като почти всяко 15 годишно хлапе, Кирчо чакаше с трепет да се изнижат оставащите два дни до рождения му ден. Не за друго, ами поради простичката причина, че щеше да получи първите си оригинални маратонки. Месец от преди до сега, всеки Боже ден сънуваше онези гъзарски Адидаски за 180 лева. И тяхните му ги бяха обещали! „УЕЕЕС копелеее!”. Версията на този лаф при родителите му без съмнение щеше да звучи: „Еваларка ти бичим копелка!”. Ритуален поздрав при по-възрастното софийско поколение...естествено, когато последното е било престъпно младо.

Мечо от своя страна, като всяко себеуважаващо се куче, не очакваше нищо. Просто неговите домашни любимци – Кирчо и родителите му да го разхождат, галят и хранят. Отне му наистина много време да ги дресира на тeзи три елементарни привички. Самото Кире остана без доволно голямо количество обувки, докато разбере какво се иска от него. Всяка сутрин, през последните 3 месеца, намираше маратонките си опоскани до подметка от челюстите на Мечо. Дори един ден намери нещо невероятно, сред поредната порция олигавени обувки над които кучето беше злосторило. А откри нещо още по-впечатляващо. Чак хлъцна от изненада.

“Мечо, Мечо...ела тук!” Оп, и Мечо родил. Мечо било женско!

И тъй като не я бяха питали...Мечо не промени името си. Упорито отказваше да се обръща на Мечка, Мецанке, Меци, Меце, Гуци и Пуфи. Още по-малък интерес прояви към обръщенията (Искра) Фидосова, (Ирена) Кръстева или (Слави) Бинев. Просто нито се чувстваше толкова страшна, нито чак толкова дебела.

Двата дни изминаха за Кирето така бързо, както малолетна ученичка омита цигарка марихуана. Събуди се от уханието на чисто новите Адидаски, които красиво лежаха в полуоткрехната кутия до леглото му. Хакна се веднага в тях. И краката му усетиха разликата в удобния чипик, като за една минимална българска заплата. През целия ден маратонките разхождаха Кирчето из дома, даскалото и центъра. Беше любов от пръв поглед, пък макар и обречена.

От еуфорията момчето забрави маратонките си, носещи вече звучните имена Бони и Клайд, в коридорчето до входната врата.

А там спеше Мечо.

Кучето усети промяната в настроението на домашния си любимец. Беше тотално отебана от него. То цял ден се занимаваше с придобивките си, съвсем забравяйки за потребностите на Мечо.

„Еле пиле, че ми требваш!”, помисли си Мечо, по адрес на оставените без надзор маратонки.

„Прави ни се секс!”, помислиха си хормоните на Кирчо, който обаче реши да обърне повече внимание на алармата в пикочния си мехур.

Хетакомбата продължи цяла нощ. Мечо систематично оглозга първо Бони, а после и Клайд, започвайки от езикa и приключвайки с камерите на подметките. От 2 монолитни тела, Адидаските се мултиплицираха до към 200 хвърчащи късчета плат и вата. Кой би предположил, че толкова скъпи оргиналета няма да доживеят повече и от маратонки купени за 40 кинта от Кирковият?
„Но защо тези неща имат по-гаден и евтин вкус от всички, които съм яла до сега?”, помисли си Мечо.
„Мамицата ти ебавам тъп хермафродит!!!”, помисли си Кирчо, след като спря да пищи истерично като момиче, при вида на мъртвите Клайд и Бони.

В този миг Кирчо направи своята най-голяма грешка за последните 3 месеца. Кракът му, обут още със спалните чорапки, се отправи по една добре премерена траектория към задницата на кучката.

Тогава Кирчо срита Мечо...
…СВОЕНРАВНАТА Мечо!

Есента изкушава

В традиционната картинка за есента, подчертано преобладават все негативни определения. Или есента е сезон на студенко, мрачно и подтискащо време, или на депресии, прерастващи понякога и в болести изпиващи ни здравето, или ни налетява носталгията по летните емоции. Като цяло, най-недолюбваният сезон за градски тип човек е именно есента.

О, да определено друго яче щяхме да мислим при пъстра есен в планинска хижа или пред плодовете на почти годишен земеделски труд, ако бяхме на село.

Винаги съм си казвал, че време за депресии нямам. И ето, че тази година пак имах удоволствието да се докосна до типични есенни изкушения. Ще последва моят непретенциозен списък на тях.

1. КЕСТЕНИТЕ

Открих, че ставали за ядене преди около 6/7 години, когато живеехме за кратко при баба ми в Лозенец. Оттогава не пропускам сезон, без поне 3/4 килца ометени кестенчета. Обожанието ми към кестените на фурна е почти толкова голямо, колкото недоумението ми...колко малко хора всъщност пробват/ядат/хапват кестени. Особено от по-младите поколения.

Варени кестени

Кестените се поставят в тенджера, заливат се с вода малко повече от нивото, до което са и се варят около 30-45 минути. Готови са, когато започнат да се нацепват. Сварените кестени се ядат като се режат на две.

Печени кестени

При печените кестени, макар и по-вкусни, усилията са повече. Сурови се нацепват в горния край с помощта на малко ножче – правят се леки разрези (иначе започват да пукат във фурната). Поставят се на един ред в тава и се поставят в загрята фурна на около 170 градуса за около 25-30 минути. Трябва да се бъркат от време на време, за да се изпекат равномерно.

Тук единствената тръпка е, ако кестените са повече - в един момент просто издивяваш от досада, всеки един да го резнеш по отделно. Да не говорим, че понякога ти се подбиват и пръстите.

2. ВИНOТО

Естествено че червено и при възможност домашно от добър винар. Чак тази есен възвърнах надеждата си, че са останали хубави вина. Пих най-невероятното през целия си живот. Беше домашно и направо останах изумен от многообразието на вкусовите нюанси, които ти оставят при отпиване. Няма нищо общо с киселия оцетен вкус на повечето вина по родната магазинна мрежа.
Тръпчиво, приятно разливащо се по рецепторите, подмамващо сетивата... " in vino veritas"... сякаш запява тялото, душата и емоциите.

И ако можеш да ги споделиш с точният човек, сред аромата на печени кестени и примамливо пращящият пукот на дърва в камината, ще разбереш къде е раят на земята.

В миговете единение, хармонния и наслада, обгръщащи сетивата в същият унисон, който разливаш около себе си. На бавни глътки. За пълен вкус.

3. ОГНИЩАТА

Блазе на тези със собствена камина у дома. С хубава панорамна картина към съскащия и бушуващ огън вътре. Романтика и топлина от всяка съчка. Няма какво да си говорим, че още от пра историята човешката общност се е събирала около огнищата, лагерните огньове и прочие кътчета даващи живителна топлина. В комбинация с виното, кестените, някое и друго месе изпечено на жар направо да ти се иска да не идва утрото.

Невинността печели винаги

С невинността на своите чувства, доказващи за мен едно безумие, вплитащо в себе си най- висша емоция, ме понесе леко и неустрашимо, без защита и доспехи, с едно сърце в ръце си напред и заедно.
Едно сърце, нашепващо неуморимо, настойчиво и тихо- любов.
Без страх, изправено пред моето и предизвикващо, рушащо крепостни стени, стопяващо зазиданости бавно, търпеливо, превземащо неусетно с невинност и смирение пред мен, пред нас, за нас, но заедно, единни, не ти и аз, а вече Ние.
Упорито и уверено напред към мен - две важни съставки за всяка победа, особено на личният фронт, с най- сладката от всички войни- на преодоляване себе си от любов... или за любов...
И таз невинност чиста как завърта и печели, как точно попадат мелодичните й трели, напоени с премерената сякаш до съвършенство доза опиянение до доверие. Изискващо доверие. За да бъде ритъмът от две сърца един единствен, обединили своят елексир в една амброзия, най- пивко- мелодична.
Една амброзия, наречена любов, опитвана и неизпита, в скъпоценен съд с неясно дъно или върхове, неизпразващ се, преливащ понякога от емоцията в него, изпълнила плътните му стени, други път- крехки съвсем, аха да се счупят, но спойката не подава, щом има вътре от течността, която макар и малко тогава - съживява.
Задъхано и рязко отведнъж или меко, тръпчиво и усетливо за небцето, езика, мислите- разхвърляни и хаотични, чертаещи звезди в една вселена. Много лична, безумна, нелогична- в нея ли е истината? Или няма нужда от въпроси, а само от усещане... за тайнство и написано там някъде отгоре. Мистичното не се описва до разкриване, а загатващо се изживява. Ако сърцето още тупка за магия.
При искрена невинност, да се довериш, не ще да значи предателство към себе си, а уверение, че другият е част от тебе, тъй неделима, че поражда нова енергия в своята орбита на съществуване.
И в тази орбита телата се усещат- безгласно, знаят, помнят, носят в себе си и другият- най- ценното от него. Най- ценното, което съществува в своят пулс и ритъм, с моето дихание в твоето или нашето.
Зоват се във вихър от емоции най- разни, подхранвайки онази амброзия примамлива, опиваща и вечно жадна. А всяка жажда дразни рецептори за още и още до ненасита, без накъртване, без напиване, все оставаща за още и още...

Ще се наситиш ли?

Не и докато в мене откриваш себе си...

до опиване.

Млечна сутрин спокойствие

Тази сутрин коремът ме сразя жестоко.
Тъпа, прознизваща болка около пъпа във възможно най- неподходящото време за ставане. След денонощните смени се научих всяка минута сън да пазя зорко, ревниво дори, под склопените си клепки и да я предоставям щедро на заспалият ми мозък, с цел регенерация в най- пълен мащаб. Разбира се, с болка някъде из телесните зони, е доста трудно да не се размърдаш и да трябва да станеш най- малкото, че все пак да обърнеш внимание и на проблемната зона, за да разпръснеш болковите й импулси някъде надалече от тебе, преследвайки мечтата за сън. По принципа на по- силното желание, което надвива.
Та в името на съня, следният парадокс стана- сънено, разпиляно откъм движения и мисли, се запътих към аптечката вкъщи. "Благославяйки" си безкъсметното разсънване. Ако нямах нужда от сън, никакви хапчета не бих пила, но уви- въпрос на оцеляване в случая. И обезболяване впрочем.
Разтваряйки вратата на една от стаите ( с лелеяната аптечка) , забравих и болка, и всичко. Разбуденото в мен веднага задърпа душата ми да се наслади на опиянението от сутрешният изгрев, посрещнат наесен. Виждал ли си го как срамежливо се подава иззад нощните облаци, галейки ги нежно, за да ги събуди и облее в млечно пухкаво бяло. Да разпръсне заспалата сивота, дарявайки й позлата и щедро къпейки в светлина всяка клонка, всяка уличка, всеки покрив ....
Толкова красива млечно златна, ненатрапчива пелена се разстилаше на ефирни талази пред прозореца ми, че запленено се загледах в настъпването на едно ноевриймско утро.
Отдавна не бях виждала подобна красота. Така тихо настъпваща, толкова разнежено галеща и даряваща, и носеща хиляди надежди в себе си. Гледайки подобен магичен изгрев няма как да не ти се прииска да заредиш денят си с усмивки от сутринта до новият, последващ ден.
Да се гмурнеш в тази магичност и самият ти да бъдеш магия, носеща същият топъл покой, както тихият ноемврийски изгрев.
Гледайте някоя сутрин такъв- тогава точно ,когато лъчите плахо надничат и леко разбутват облачетата, за да хванете цялата магия и фотографирате в себе си раждането и новото, и магичното, и вселенската хармония. Ако искате зареждане, ако искате да не забравяте усмивката си, то тогава- не забравяйте да откривате красотата около вас. Дали тя ще спаси света не знам. Може би ако съзра повече красиви души, ще повярвам в такова световно спасение. Но дотогава, бих се наслаждавала с трепет и жажда на всяка подобна магичност и красота , която очите ми предоставят от най- великата палитра- на природата, на топлата земя,
на променливо небе, на забързаният свят, в който само изгревите , залезите настъпват спокойни, задвижени от някакъв техен си, ненарушим ритъм, на който сме донякъде подвластни.
Харесва ми в тези именно минути ненарушима тишина да си спомням, че и аз съм частица от красотата на тази вселена и да се чудя в моята вътрешна галактика колко такива картини красота изрисувах напоследък? Или оставих да властват бури?
И как защитавам вътрешата си вселена- дали я превръща в черна дупка, изсмукваща енергия или излъчвам тихо тонус, ведрина и спокойствие със същата тази магичност на едно изгряващо с надежди ноемврийско утро, окъпано в цветната светлина на златна хармония.
Време е за млечно спокойствие, и пухкаво и леко, вътре, в моята малка вселена....

Разходка.... по тебе

Ще наквася устните си с вкуса ти , до опиянение и самозабрава, потъвайки в тебе, разтваряйки всеки атом на съществото си в твоята маса. До безпаметност , макар и мимолетна, но запомняща се в своето поглъщане и вселенско прозрение за единност и ненаситност.

И чудя се наистина дали някога бих могла да ти се наситя? Има ли нужда от въпроси подобни, потопявайки се в сласт, грях, изкушение и без капка лъжовност?

Просто усещане, просто предчувствие за предвкусване и ненапитост. Не там, някога и тогава, а тук и сега, под ритмите на сърцето си, което пренасям в прегръдките ти. Мигове, изпълнени с мълчание, така насищащо, като хиляди разговори , като тиха пълноценност между двама ни.

Емоциите и вихрите ми ще седнат в сърцето ти, да се разстелят любопитно и наместят удобно до твоите, да се заиграят с тях в огнени пламъци,мълчаливо и пукащо единствено, така огънят, в сръчно разпалена жарава, тляла някога, там и тогава, разгорена сега до похот и сласт, и забрава, единство между миговете на телата и пълната тишина на необятната обич.

Силни думи, като за силни емоции, поглъщащи в себе си всяка малка, интимна вселена на две галактики, обединени в една и препускащи към себе си в едно, търсещи се и намерени... поне засега... или... може би... за там и тогава, някога много напред... или само до утре... в мислите и представите понятието време всъщност не съществува в своята незимерност. В теб ли е или в мен единението или и в двама ни еднакво, а може би малко повече, неприлично напомнящо за себе си.

Вдъхновено, задъхано и презвъзбудено разхождане на мислите до твоите и усещане за вселенското ни спокойствие. На онзи наш остров хармония. И загледана в очите ти, мога ли да открия там моят поглед на омиротворение. Може би не. Ти си спокойният, аз съм неукротимата, вечно търсещата и бягащата към своят пристан, към тебе, стабилният.

Жарко бих разходила съществото си по тебе в минути безсмислие и просто ... усещане.

Честит ден рожден :) :) :)

Мигове паралелна Вселена -02-

Преоткрих наскоро едно отдавна забравено блаженство...

...плуването.

След близо една година пауза, сетивата ми отново си припомниха водата, свободата, равновесието. Винаги съм обичал водата и никога страхувал от нея - напук, че дори не плувам толкова добре, всъщност на моменти дори съм припрян.

Всичко опира до тънкият психологически момент да не се панираш. От тази граница насетне откриваш един тих, дори самотен свят, в който съзнанието ти може да релаксира, дори когато цялото ти тяло киши. После всичко отива на автопилот - ръцете, краката, дишането, всяко нещо само знае своят ред.

Всъщност си го припомня.  Истината е, че всеки човек на Земята се ражда, диша и храни сред вода, почти година от живота си.  Откъсването от този топъл,  уютен свят е истински шок за малкото човече. Взрив от шум, светлина и студ. Ние може да плуваме по рождение. Просто с течение на времето забравяме това. На негово място идва съзнателният страх.

Случвало ми се е да плувам по гръб близо час, в що годе препълнен басейн и пак да се чувствам като единственият човек на света. А това е  вълшебен момент. Гледаш нагоре и едновременно не мислиш за нищо...

...мислиш за всичко.

Reggaeton Romantique vol.02

Първите клипове с регетон поместени в "Ако искаш..." може да намерите тук.
Тези се водят т.нар. reggaeton romantique - баладите им. Но важи същото - не клиповете, а песните са важните. За жалост не успях да намеря клипирани повечето, които си бях нарочил.

И една специална. За добро утро след нощната смяна. :) С дъх на кубинска екзотика...

Приказка за жабите...

Имало едно време, една сюрия малки жаби...
…веднъж те решили да си направят състезание, коя от тях ще се изкачи първа до върхът на най-високото дърво в гората. Разчуло се навред за необичайната надпревара и отвсякъде заприиждали любопитни животни. В уречения ден и час, при равен старт, всички малки жаби се закатерили нагоре по стъблото.
Изминали 15 метра, и ето че вече имало първа порция предали се. Развръзката се засилила, скептицизмът също. Все по-малка била надеждата на публиката, че някой ще се добере до върхът. Но ето ! Стволът бил преполовен, участниците уредели двойно, умората задиктувала. Въздухът се напоил от репликата - „ Te няма да успеят ! ”
Финалът се заформил между точно три жаби. „Няма да успеят ! ” най-синтезирано било настроението сред публиката. Отпаднала една, после още една жаба. Останала само Последната.
Вълна от „Тя няма да успее” отекнала за финален път. A Оцелялата най- сетне стигнала върхът.
И знаете ли защо...
... защото тя не можела да чуе отрицанието на статистите.
... Победителката била глуха.

Притчата е чух преди около 5 години. В тази публикация тя е в преразказан от мен вариант.

Отвъд разстоянията

Думите или тишината

понякога имат по- голям смисъл?

Трябват ли думи, за да знаеш, че сърцето ми те носи в себе си и се заиграва в спокойният си ритъм със твоето?

Отвъд разстоянията са спомените.

Отвъд думите- емоциите.

Дори, когато тишината зове за себе си, емоцията не престава да пленява с присъствието си.

Дори, когато очите не виждат, спомените проясняват погледа.

Спомените ли са емоция или емоцията носи спомени...