Разходка.... по тебе

Ще наквася устните си с вкуса ти , до опиянение и самозабрава, потъвайки в тебе, разтваряйки всеки атом на съществото си в твоята маса. До безпаметност , макар и мимолетна, но запомняща се в своето поглъщане и вселенско прозрение за единност и ненаситност.

И чудя се наистина дали някога бих могла да ти се наситя? Има ли нужда от въпроси подобни, потопявайки се в сласт, грях, изкушение и без капка лъжовност?

Просто усещане, просто предчувствие за предвкусване и ненапитост. Не там, някога и тогава, а тук и сега, под ритмите на сърцето си, което пренасям в прегръдките ти. Мигове, изпълнени с мълчание, така насищащо, като хиляди разговори , като тиха пълноценност между двама ни.

Емоциите и вихрите ми ще седнат в сърцето ти, да се разстелят любопитно и наместят удобно до твоите, да се заиграят с тях в огнени пламъци,мълчаливо и пукащо единствено, така огънят, в сръчно разпалена жарава, тляла някога, там и тогава, разгорена сега до похот и сласт, и забрава, единство между миговете на телата и пълната тишина на необятната обич.

Силни думи, като за силни емоции, поглъщащи в себе си всяка малка, интимна вселена на две галактики, обединени в една и препускащи към себе си в едно, търсещи се и намерени... поне засега... или... може би... за там и тогава, някога много напред... или само до утре... в мислите и представите понятието време всъщност не съществува в своята незимерност. В теб ли е или в мен единението или и в двама ни еднакво, а може би малко повече, неприлично напомнящо за себе си.

Вдъхновено, задъхано и презвъзбудено разхождане на мислите до твоите и усещане за вселенското ни спокойствие. На онзи наш остров хармония. И загледана в очите ти, мога ли да открия там моят поглед на омиротворение. Може би не. Ти си спокойният, аз съм неукротимата, вечно търсещата и бягащата към своят пристан, към тебе, стабилният.

Жарко бих разходила съществото си по тебе в минути безсмислие и просто ... усещане.