Broken inside

Скършена...не опустошена,просто скършена...


Уморена да чувства,да мисли,да показва.Моментно състояние-нищо страшно.Вид презареждане на батериите-не й е за първи път.
И преди се е справяла-трябва да внимава само да не отваря вратите на депресията.Това е лукс.Голям лукс-непозволен за нея.
Все силната...Все усмихнатата...
Хората винаги си мислят,че силните хора нямат нужда от прегръдка,от мила дума,от усмивка за тях.Защото са силни-щом са такива,тях такива неща не са им потребни.Силата им за всичко стига-даже да си осигуряват сами това,което не получават.Но понякога им идва нанагорно малко.И те са хора все пак...а по закона за парадокса,именно тези са хората,които имат най-голяма нужда някой да се грижи за тях...затова те все се грижат за настроението и комфорта на другите-искат и същото за себе си.Но проклетата сила не позволява да го заявиш открито-как...нали това е извън определението за силен човек от обществото.
В един момент цялата тази сила на характера те изродява-защото трябва да се научиш да не чувстваш,а ако някое чувство се е забъркало да влезе в душата ти,нахвърляш му се като звяр,готов си да го разкъсаш,да го разпачатосаш без остатък или да го изпиеш до дъно...капка да не остане!Преди това обаче го подушваш...сладка миризма на емоция...позволяваш си и може би малко да покажеш,но малко-не се прекалява.
Силните хора се контролират,а ако чувството пък е негативно-ооо,тогава си крадец-отнемаш го от другите и си го изживяваш сам.
Някак си там.
Как -ти си знаеш...
Но другите нямат право на това познание-то си е само твоето.
Болката,самотата,тъгата,нуждите-само твои са си!Нямаш право да ги споделяш!Кой го интересува?
Те не принадлежат на никого другиго,освен на сърцето ти,на възприятията ти,на душата ти.Те са си твои.
И ти не ги даваш-години,след години,след години....Преживяваш си ги самичко,не ги споделяш,защото си силен.Толкова си силен,че ако един ден вече поискаш да споделиш и това с човек до тебе,не смееш.Не можеш.

Изродяваш се.
Губиш част от пълноценността на отношенията ви.....Знаеш това,но...
Но ти си силен,нали така-значи всичко ще преживееш.
Това е цената-преживяваш го сам.

Обаче...Изморява да си стожер на всички,да си силен,а ,когато искаш една проста,обикновена прегръдка,да ти откажат.

И ти какво-ами усмихваш се-нямаш друг шанс.Усмивката безпогрешно и безотказно отвлича вниманието.

И тя го знае.
И тя така...Все силната...

В началото си искаш слабост на позицията,роптаеш от време навреме,после от дъжд на вятър, тихо в душата си,че не ти е да си все силен,все великодушен,все раздаващ се...Не си молил за тази роля,не си я искал,не я искаш за постоянно,не...
...после вече ропота те изморява...
или просто нямаш време да му обръщаш внимание.
Какво пък-всички са ти свикнали да си силен,и ти ще свикнеш от никого да не очакваш да види слабостта ти.То в този живот е учудващо с колко неща може да свикне човек и още толкова да приеме...ще не ще.

После е фазата на счупването-вече не ти дреме какво виждат другите в теб,защото толкова си се усъвършенствал да излъчваш само и единствено сила,че няма опасност те да видят слабост някаква-убеден си до мозъка на петната си кост в своята непроницаемост-тя -слабостта,е забранена за външни очи....

Никой няма опасност да види онова,което се стремиш да скриеш,щом старателно не го показваш.Те хората и без друго са толкова залисани със себе си,че ако криеш достатъчно упорито и дълго,накрая няма да се занимават да те изследват за причинност,за слабост.
После и за очи близки,мили-немислимо е някак си да покажеш слабост и сред такива очи...толкова си крил слабостта си масово,че вече само пред себе си можеш да я показваш.Най-неочаквано за теб самият-когато искаш да си естествен в емоциите си...

...вече само пред себе си се пречупваш да си слаб...

Другото отдавна е лукс!

И ти е едно тъжно за тебе,едно съжалително,едно сухо...и сълзите не могат да намокрят изсъхналото вътре,да го съживят...

Не могат,защото ти си толкова силен,че вече и през сълзи се усмихваш!Толкова си свикнал с тази усмивка,че тя е единственото,което ти е подкрепата и силното рамо,когато искаш слабост.

Толкова си свикнал,че тя е маската,зад която криеш собствената си слабост.

Само насаме можеш да пролееш сълза и това ще бъдат най-ценните ти сълзи,защото са рядкост.И като се наплачеш самичко,излизаш с възможно най-широката усмивка да пръскаш сила и ведрина-така са ти свикнали всички...
Така и тя е свикнала...Все силната,все усмихнатата.
Да-усмивката спасява!!!
Нея...Тя...какво ли би правила без своите усмивки?!?

И когато се счупи отвътре,защото много й е дошло,просто вижда пред себе си всичко като на черно -бяла лента-зрител на собственият си живот.
Да,ето тук една емоция,там друга...ама този човек защо толкова се сдухва-какво толкова...да не му пука,не трябват емоции...ах,а защо така бездушно се усмихвам...но нали...усещам,че се усмихвам,значи трябва да е усмивка,но...къде е чувството...защо не го усещам в сърцето...какво става?!?Какво има там?!?Как така нищо...не е възможно да е нищо...сигурна съм,че тук някъде имаше някакво чувство...

...черно -бял филм без звук,без усещане,без емоции...просто лентата се движи...гледаш,виждаш,не стига до теб;

Виждаш,чувстваш,извън себе си...ти си празен...broken inside...не е фатално...живее се и така...

Просто трябваше да изчака да премине,а то щеше да премине-нали е все силна;все усмихната...но сега...

Сега искам просто да съм слаба!

И такава-бездушна,празна,нечувстваща-да изчистя себе си от всичко дотука.

Искам си слабостта,защото ми е нужна-но само за пред мен.Само за малко.Сключила съм договор с душата си.Полага й се малко да е празна...дори скършена...няма как-това е цената.Само за малко...а...

А когато изляза,ще изляза с най-широката усмивка:)

Нали съм все силната,все усмихнатата:)

Но сега съм...just broken inside...

...не е фатално...

Необходимо ми е.

><