Мисия : Наслаждавай се

Колко се наслаждаваш реално и искрено на живота си?
Колко си отпуснат да забелязваш онова, което става, минава покрай тебе в жизненият ти път?
Кога за последно нещо те докосна най- чистосърдечно и искрено се развълнува?
Замисляш ли се какво точно даваш от себе си, за да оцветиш живота си в нещо по-различно от поредното вайкане или псуване , или дълго философско обяснение по така значимите въпроси " Недостатъците на еди-какво- си са...", започнато със завиден ентусиазъм още от сутринта, а може би и преди отварянето на клепките ти ( кой знае вече какви са в преобладаващият брой случаи сънищата на българина)....
Създаваш ли магия в живота си или вече се отказа от собствената си вълшебна пръчица, която може да разстеле добрината, човечността, едната протегната ръка , неочакваща благодарност ( не за друго, ами е все едно да чакаш от умрял писмо, а и донякъде издава не съвсем добросъвестни подбуди на стореното " добро")?...
В колко цвята оцветяваш всеки един свой ден и може ли едно НЕцветно съществуване да е пълноценен живот, след като емоциите ни са толкова дяволски страстни и толкова безбожно разнообразни?:)))
И ти ли приличаш на масата от скучни, угрижени и умислени лица, заливащи улиците и неинтересуващи се от никого другиго, освен от себе си? Или ще ми възразиш сега за колко много проблеми трябва да измисляш решения, колко е тежък живота, колко наивни са очите ми, какъв лукс е да си усмихнат в такива тежки времена, как на никого не му пука за тебе и така нататъка, и така нататъка... Какво печелиш с това си поведение на ограничаване, бих те попитала с тези същите наивни и пъстри очи?
Не ти ли става по-добре всеки път, когато срещу себе си имаш усмихната физиономия? Не се ли кефиш на усмивки? Толкова ли много ще ти струва и ти да се усмихнеш- в началото може би бавничко, не толкова често, но с времето... как с тъга ще се научиш да се наслаждаваш на живота , дори и в кризисни времена?
Да, чудесно- кризи и проблеми- и какво сега- да вървим като зомбита, да се държим като темерути, да се самоизяждаме отвътре, заключвайки човешкото някъде в незнайните дълбини на душата си, докато съвсем се обезличим и никакъв слънчев лъч не проникне в бездните, които градим?
А после какво?
Безличен, тъжен, забравен, безследен живот.... Живот със затворени емоции и поведение, забравени усмивки и топлина, ненамерено изгубено човешко, неизпитана наслада...

Обичам да мисля готино- в превод- да завъртам във вихър от емоции мисли в главата ми, от които ми става супер сладурско и настроението ми се повдига със скоростните градуси на напичащо юлско слънце... бури обичам само извън мене- демек природни, или ако са в мене, бури на пречистване и след тях...затишие, красотата на успокояващото се и свежестта на възродено- освеженото;)
Обичам да си създавам наслади в живота- като следвам поривите на душата си в настоящият свят- не си слагам спирачки на действията- ако просто имам порив да се усмихна, независимо дали покрай мен има някого или не, го правя, дори и да се разсмея; ако искам да прегърна някого, го правя, независимо къде се намирам, ако искам да похваля някого или да съм откровена, го правя, без значение какъв е "етикета"...хммм, етикетите признавам само при официални поводи, които не са ми от най- любимите, честно казано- иначе не- слагат излишни рамки на поведението, ограничения някакви, безпредметни в повечето случаи.
Обичам да мисля цветно- да визуализирам мислите пред клепките на затворените си очи и да ги обагрям с дъга.
Обичам да съм луда и в тази си лудост да търся насладата...Да се наслаждавам... Как само отпускащо и в същото време зареждащо звучи... удоволствие... сетива... енергия и ведрина ииии да искаш да се раждаш в себе си всеки ден, в мислите си, да се пресътворяваш в един свят от добро и цвят, и магия, открадната само за тебе...да се наслаждавам...
На всичко и навсякъде- живее се много по-доволно и успокояващо така.
И никак не е трудно...

А ти днес ще направиш ли поне едно нещо, което ти доставя удоволствие и изпълва сетивата ти с наслада?
Не заради друг- за себе си?
:)