Обичаше да я наблюдава докато спи. Да я гледа в най-нетипичното за нея състояние – кротка, притихнала, гушкаща се дори. Той се отучи да я закача, да й се нахвърля...да я предизвиква, когато беше такава. Знаеше, че е безкрайно уморена от напрежението в работата, и единственото, от което има нужда са мигове спокойствие. А той имаше нужда от нея...
...затова просто й се любуваше, винаги първи събудил се измежду двамата. Тя и без друго му правеше забележки, когато я зазяпваше прекалено. Чувствала се като ходещо бижу или още по-лошо. А в тези кратки моменти, конфликт нямаше. Тишината носеше единение, единението носеше равновесие...равновесието беше Тя.
Беше наизустил целия й образ в ума си до най-дребният детайл. Възпроизвеждаше в главата си всяка нейна черта, извивка, линия. Гарваново черната коса контрастно се разливаше върху снежно бялата й кожа. Гледка подобна на битката между денят и нощта, само че без победителят. В тези моменти му липсваха пъстрите й очи, скрити сега под треперещите й клепки. Умората й се отразяваше дори върху тези най-деликатни органи-конвулсивно потреперващи. Подобно на цялата нея.
Не целеше насищане. Не искаше и вечност. Просто своите си 3 минути на съзерцание. Вчера, днес, утре, ако може...само, ако може. Защото тя беше като пясъка на екзотичен плаж. Колкото повече го стискаш в шепа, толкова повече се изплъзва. Разтвори длан и тя сама ще дойде.
А тя беше стихия-жена. От онези, с който трудно се преборваш. Не обичаше да се глези, да търси опори, да разчита на друг...освен себе си. Същински кактус...много бодли и само един съкровен цвят. Нiто за всеки, нито завинаги.
Затова той никога не й казваше, когато й се любува преди разбуждането. Веднъж станал, тоя я оставяше намира...дори и от очите си. Само от време на време, тихичко на пръсти влизаше в стаята...за да види дали е завита.
Ако не...лекичко полагаше одеялото върху нея.
А когато не можеше и беше далеч от нея. Просто извикваше образът й в представите си. Посягаше и се потапяше в него. В равновесието. Така разстоянието не беше нищо повече от романтична абстракция.
...затова просто й се любуваше, винаги първи събудил се измежду двамата. Тя и без друго му правеше забележки, когато я зазяпваше прекалено. Чувствала се като ходещо бижу или още по-лошо. А в тези кратки моменти, конфликт нямаше. Тишината носеше единение, единението носеше равновесие...равновесието беше Тя.
Беше наизустил целия й образ в ума си до най-дребният детайл. Възпроизвеждаше в главата си всяка нейна черта, извивка, линия. Гарваново черната коса контрастно се разливаше върху снежно бялата й кожа. Гледка подобна на битката между денят и нощта, само че без победителят. В тези моменти му липсваха пъстрите й очи, скрити сега под треперещите й клепки. Умората й се отразяваше дори върху тези най-деликатни органи-конвулсивно потреперващи. Подобно на цялата нея.
Не целеше насищане. Не искаше и вечност. Просто своите си 3 минути на съзерцание. Вчера, днес, утре, ако може...само, ако може. Защото тя беше като пясъка на екзотичен плаж. Колкото повече го стискаш в шепа, толкова повече се изплъзва. Разтвори длан и тя сама ще дойде.
А тя беше стихия-жена. От онези, с който трудно се преборваш. Не обичаше да се глези, да търси опори, да разчита на друг...освен себе си. Същински кактус...много бодли и само един съкровен цвят. Нiто за всеки, нито завинаги.
Затова той никога не й казваше, когато й се любува преди разбуждането. Веднъж станал, тоя я оставяше намира...дори и от очите си. Само от време на време, тихичко на пръсти влизаше в стаята...за да види дали е завита.
Ако не...лекичко полагаше одеялото върху нея.
А когато не можеше и беше далеч от нея. Просто извикваше образът й в представите си. Посягаше и се потапяше в него. В равновесието. Така разстоянието не беше нищо повече от романтична абстракция.
Красиво е!:)
ОтговорИзтриванеБлагодаря ти!
ОтговорИзтриване