Ще те видя и ще се разтуптя в себе си, но не ще усетиш, освен ако не доловиш вибрациите на малкото ми сърце през стената, която съм изградила. Можеш ли да ме усетиш?
Ще се вгледам в очите ти толкова дълбоко, за секунди, че да потръпнеш и да не разбереш от какво. И ще отвърна поглед, преди очите ти ще разберат, преди моите да им кажат.
Ще те докосна с присъствието си уж неволно, притаено, по периферията, като полъх, който да те погали и ти, озъртайки се, да усетиш, но да незнаеш какво точно. Можеш ли да ме усетиш?
Ще сдържа порива си да те погаля и ще го направя в главата си, докато те слушам какво говориш и чудейки се, ще прочетеш ли мислите ми? Ако можеше...
Ще дишам равномерно, недавайки ти да разбереш, че дробовете ми засмукват до последната алвеола въздуха покрай тебе, но не смеят да издишат, за да не разбереш вълнението на сърцето, повдигащо гръдта ми. Можеш ли да го усетиш?
Ще говоря равно и спокойно, като с много близък френд, едвам сдържайки се да не скоча по теб, за да те покоря в един друг свят, на откраднати минути грях.
Ще съм безстрастно настроена, за да не разбереш, че съм вулкан от емоция, която иска да те разтопи в себе си не за дълго, за кратко, но достатъчно време. Дали си готов?
Старая се добре. Старая се достатъчно, за да не разбереш колко много те искам. Старая се достатъчно и аз да не го разбера, за да не се изплаша. От тебе не, от себе си може би.
Разтварям устните си в топла усмивка, без да знаеш, че тя е само за тебе. Дори сред хора да сме, на теб съм я подарила- най- живата. Можеш ли да разкодираш, защото аз не мога да ти го кажа? Можеш ли да видиш отвъд мен, отвъд тялото ми, да се вгледаш и да повикаш, да ме допуснеш да вляза смело и с достойнство, да си готов за после... тогава...
Не знам дали е редно, знам, че те желая.
Можеш ли да усетиш цялата тази енергия , насочена към теб и да я разбереш?
Можеш ли?
Защото аз съм в мълчание.
