Наскоро, при една похвала, касаеща умствените ми способности(все им се чудя на хората), се присетих как в тийнгодините ми, все ми се караха за мисленето.
Изникнаха в дебрите на съзнанието ми забравени фрази като: "Стига си мислила толкова, ще се вкараш в депресия" или "Прекалено задълбаваш", и от сорта нравоучителни изрази.Сещам се и, че тогава ми минаваха през главата въпросителни наумни фрази във горе-долу следният вид- "И какво пък толкова е станало, че мисля?" или "Защо да не мисля?"...и все в тоя дух...или мисъл...как да е.
В един момент обаче, когато започнах да си разбивам опонентите със последователност от сложно-съставни изречения, ми проблесна-хората просто не обичат мислещи хора. Бягат от тях, защото ще чуят истини, които не им се нравят и то с напълно безизразен тон, което ще ги умали в собствените им очи, а това е явно страшно за комплексираната им грандоманска природа.
И така задълбах аз още повече в мисленето, докато не се стигна дотам, че същите тия хора, които насмешливо изразяваха негодуванието си от отдадеността ми на размисли(без страсти) не започнаха сами да търсят мнението ми по житейските си тяхни(!) въпроси. Цъкаха с език, клатеха глави и отговаряха учудено(!)-"Ама откъде го измисли това?"(откъде-ми звездите ми го говорят сигурно....).
Ааааа, значи сега откъде съм го измислила....И аз си продължих с мислите все по-надълбоко и по-надълбоко.
После дойдоха и похвалите-какви са, що са, това няма ни най-малко значение за мен, интересно ми стана, че вече сме на ниво похвали(: и търчене за съвет за щяло и нещяло(нещо,което никак не ме радва, не си падам да разрешавам проблемите на всичко живо, а и нямам толкова енергия и време). И така, значи какво излиза-първо-що съм била мислила, после колко съм знаела, а накрая-потупване по главичката колко съм помагала...а нали не ми беше нужно да мисля????
Изникнаха в дебрите на съзнанието ми забравени фрази като: "Стига си мислила толкова, ще се вкараш в депресия" или "Прекалено задълбаваш", и от сорта нравоучителни изрази.Сещам се и, че тогава ми минаваха през главата въпросителни наумни фрази във горе-долу следният вид- "И какво пък толкова е станало, че мисля?" или "Защо да не мисля?"...и все в тоя дух...или мисъл...как да е.
В един момент обаче, когато започнах да си разбивам опонентите със последователност от сложно-съставни изречения, ми проблесна-хората просто не обичат мислещи хора. Бягат от тях, защото ще чуят истини, които не им се нравят и то с напълно безизразен тон, което ще ги умали в собствените им очи, а това е явно страшно за комплексираната им грандоманска природа.
И така задълбах аз още повече в мисленето, докато не се стигна дотам, че същите тия хора, които насмешливо изразяваха негодуванието си от отдадеността ми на размисли(без страсти) не започнаха сами да търсят мнението ми по житейските си тяхни(!) въпроси. Цъкаха с език, клатеха глави и отговаряха учудено(!)-"Ама откъде го измисли това?"(откъде-ми звездите ми го говорят сигурно....).
Ааааа, значи сега откъде съм го измислила....И аз си продължих с мислите все по-надълбоко и по-надълбоко.
После дойдоха и похвалите-какви са, що са, това няма ни най-малко значение за мен, интересно ми стана, че вече сме на ниво похвали(: и търчене за съвет за щяло и нещяло(нещо,което никак не ме радва, не си падам да разрешавам проблемите на всичко живо, а и нямам толкова енергия и време). И така, значи какво излиза-първо-що съм била мислила, после колко съм знаела, а накрая-потупване по главичката колко съм помагала...а нали не ми беше нужно да мисля????
Човечеството е едно огромно неуравновесено противоречие по личното ми мнение.Хората смятат, че да потънеш в размисъл е глупаво и ще те докара до депресии.Оправдават се с фразата-"Една патка мислила,мислила и умряла"(аам,ок,все още съм жива...).Други считат,че не е полезно да мислиш ЧАК толкова много. Абе все съм питала тогава-"А кое е много?" и все съм оставала без отговор. При мен мисленето по никакъв начин не е навредило.Но говоря за наистина мислене, не онова блеене на отнесеният поглед, зареян там някъде в пространството с разлутали се мисли, всяка поела в която посока й е угодно и за краен резултат пълен хаос и каша на съзнанието.Това не е мислене-не и ефективно,както съм си го кръстила. В никой случай няма да откривам тепърва топлата вода, но за мен мисленето е ефективно тогава, когато е лишено от емоцията. И такова става само със системно мислене и концентриране-тук не говоря за медитацията(тя е отсъствие на мисъл-нещо, което мислещата ми природа не може да осмисли все още), а за нещо като да се наблюдаваш отстрани и да разсъждаваш върху дадена история така, сякаш са минали поне три месеца от нея. Защото тогава емоциите ти, свързани с въпросната история ще са доста уталожили се и съзнанието избистрено.А избистреното съзнание има по-широк обхват и по-мащабен поглед над нещата и последствията(!-особено върху последствията-да умееш да ги предсказваш забележително точно във времето). Съзнание, лишено от афекта е бистро и работи светкавично-не ти трябват месеци или седмици, за да измислиш нещо си;не си докарваш ни депресии, ни главоболие, ни нищо. Докарваш си ефективност на мисълта.
Трудно се постига, честно споделено-но веднъж постигнато, е много полезна придобивка, поне за мен.Води и до доста приятни аксесоари-като например по-спокойно приемане на важни събития и хладнокръвно поведение в напечени ситуации(трябва да призная това още усъвършенствам).
Но без мислене не става.
Трудно се постига, честно споделено-но веднъж постигнато, е много полезна придобивка, поне за мен.Води и до доста приятни аксесоари-като например по-спокойно приемане на важни събития и хладнокръвно поведение в напечени ситуации(трябва да призная това още усъвършенствам).
Но без мислене не става.
Много пъти съм чувала констатацията- "Виж простите хора-те си живеят добре, нямат грижи, нямат нужда от време за размисъл, оползотворяват го, за да живееят пълноценно".
Е, аз не разбирам как живот, съществувание,лишено от елементарната мисъл може да е пълноценно?! Това ли е живота-поредица от забавления, напивания, оргии, купони ден след ден, сливащи нощ след нощ и сие неща....аааа, мерсаж-тоя път съм го минала вече и ми беше доста скучен-така де-в началото иху-аху,дъ бест-весело и занимателно, но доста бързо се отегчих. А и кой изобщо пречи на мислещият да се забавлява? И то качествено? Пак си трупам спомени, но за мен е по-важно и да трупам опит и себепознание,а за това е нужно и да мислим.
Един ден ще имам деца-на какво ще ги науча, как ще им помагам в тежки за тях моменти и как ще се гордея с тях, ако не се гордея със себе си(за мен гордостта е особено важна черта, изключвам гордостта от глупост, и, един от елементите й е да имам житейски опит и чрез познание за моят свят, да имам познание за останалият извън мене).
Един ден при мен ще идват хора за съвет за здравето им-как ще дам здраве на тялото им, ако не мога да дам и здраве на душите им и как ще направя това, без да познавам мислите си,усещанията,емоциите,равновесието...Нужно е да се мисли. Не просто да се съществува, а да се съществува с мисъл-мислите изграждат самосъзнанието-аз искам да имам такова и няма да се откажа от мисленето и най-вече от задълбаването.
Не виждам основателна причина да го правя, щом ми е донесло толкова ползи и нито един негативитет. Безкрайно любопитна съм и, освен всичко друго, докъде се простират възможностите на човешката мисъл, до какви прозрения за себе си мога да стигна и доколко мога да разкрия целият потенциал на душевността, психиката, тялото и съзнанието си и ако този потенциал задейства в едно, в синхрон...най-великата власт над себе си!
Е, аз не разбирам как живот, съществувание,лишено от елементарната мисъл може да е пълноценно?! Това ли е живота-поредица от забавления, напивания, оргии, купони ден след ден, сливащи нощ след нощ и сие неща....аааа, мерсаж-тоя път съм го минала вече и ми беше доста скучен-така де-в началото иху-аху,дъ бест-весело и занимателно, но доста бързо се отегчих. А и кой изобщо пречи на мислещият да се забавлява? И то качествено? Пак си трупам спомени, но за мен е по-важно и да трупам опит и себепознание,а за това е нужно и да мислим.
Един ден ще имам деца-на какво ще ги науча, как ще им помагам в тежки за тях моменти и как ще се гордея с тях, ако не се гордея със себе си(за мен гордостта е особено важна черта, изключвам гордостта от глупост, и, един от елементите й е да имам житейски опит и чрез познание за моят свят, да имам познание за останалият извън мене).
Един ден при мен ще идват хора за съвет за здравето им-как ще дам здраве на тялото им, ако не мога да дам и здраве на душите им и как ще направя това, без да познавам мислите си,усещанията,емоциите,равновесието...Нужно е да се мисли. Не просто да се съществува, а да се съществува с мисъл-мислите изграждат самосъзнанието-аз искам да имам такова и няма да се откажа от мисленето и най-вече от задълбаването.
Не виждам основателна причина да го правя, щом ми е донесло толкова ползи и нито един негативитет. Безкрайно любопитна съм и, освен всичко друго, докъде се простират възможностите на човешката мисъл, до какви прозрения за себе си мога да стигна и доколко мога да разкрия целият потенциал на душевността, психиката, тялото и съзнанието си и ако този потенциал задейства в едно, в синхрон...най-великата власт над себе си!
Нужно е да мислим...и да провокираме за размисъл.
Това е сила-огромна сила, но не и за хора, които се страхуват да я притежават.
Така, както се страхуват и от живота,г отови да развеят бяло знаме пред по-сериозен проблем или да се затичат със знамето към онези, Мислещите.
За помощ...
П.С.Написаното няма за цел да възхвалява ни най-малко интелектуалното ми ниво, носи апела да се мисли или ако не-поне да не се пречи на останалите да го правят.
