Можеш ли да ме усетиш?

Ще те видя и ще се разтуптя в себе си, но не ще усетиш, освен ако не доловиш вибрациите на малкото ми сърце през стената, която съм изградила. Можеш ли да ме усетиш?

Ще се вгледам в очите ти толкова дълбоко, за секунди, че да потръпнеш и да не разбереш от какво. И ще отвърна поглед, преди очите ти ще разберат, преди моите да им кажат.

Ще те докосна с присъствието си уж неволно, притаено, по периферията, като полъх, който да те погали и ти, озъртайки се, да усетиш, но да незнаеш какво точно. Можеш ли да ме усетиш?

Ще сдържа порива си да те погаля и ще го направя в главата си, докато те слушам какво говориш и чудейки се, ще прочетеш ли мислите ми? Ако можеше...

Ще дишам равномерно, недавайки ти да разбереш, че дробовете ми засмукват до последната алвеола въздуха покрай тебе, но не смеят да издишат, за да не разбереш вълнението на сърцето, повдигащо гръдта ми. Можеш ли да го усетиш?

Ще говоря равно и спокойно, като с много близък френд, едвам сдържайки се да не скоча по теб, за да те покоря в един друг свят, на откраднати минути грях.

Ще съм безстрастно настроена, за да не разбереш, че съм вулкан от емоция, която иска да те разтопи в себе си не за дълго, за кратко, но достатъчно време. Дали си готов?

Старая се добре. Старая се достатъчно, за да не разбереш колко много те искам. Старая се достатъчно и аз да не го разбера, за да не се изплаша. От тебе не, от себе си може би.

Разтварям устните си в топла усмивка, без да знаеш, че тя е само за тебе. Дори сред хора да сме, на теб съм я подарила- най- живата. Можеш ли да разкодираш, защото аз не мога да ти го кажа? Можеш ли да видиш отвъд мен, отвъд тялото ми, да се вгледаш и да повикаш, да ме допуснеш да вляза смело и с достойнство, да си готов за после... тогава...

Не знам дали е редно, знам, че те желая.

Можеш ли да усетиш цялата тази енергия , насочена към теб и да я разбереш?

Можеш ли?

Защото аз съм в мълчание.

Желание, което изгаря

Усещам го в очите ти всеки път, когато поглеждаш към мен. И без да ги гледам, без да прониквам в тъмнината на този поглед усещам, че ме следят. С желание, което мени своята природа- от най- нежно погалващото до най- яростно късащо дрехите.

Методично, уж прикрито, внимателно. Следваш с поглед- притихнал, но очакващ , извивките на тялото ми- преносно/ буквално, всяко движение.

Знам, че ме гледаш, когато паля цигара как замуквам и отпускам дима през навлажнениете си устни. И тях гледаш- знам. И се облизваш наум, предвкусвайки какво бих почувствала, ако ги докоснеш. Мислиш ли за тях като за нектара, като за сочен плод, от чиито сок искаш да пиеш жадно... Облизваш се с мене в синхрон, всеки път, когато отпиеш и мислиш как искаш да пиеш от мен. И това знам, но се правя , че не те усещам. Че не чувам, когато тялото ти крещи " Искам те". Това ти харесва, нали?

Не ме интересува как ме възприемаш, достатъчно ми е комфортно да хвана под ръка погледа ти, да го допусна да се разхожда по гърба ми, оставяйки те да си мислиш, че не забелязвам как котешки спокойно ме следиш. Знам, че мъркаш тихо всеки път, когато се навеждам. С желание. Понякога имам усещането, че ще прогориш кожата ми, з акоято казваш, че е толкова нежна, с тези твои изпиващи всичко очи. Всичко от мен, по което се разхождаш понякога лениво с онези тъмни очи. Мислиш, че ме дамгосваш. Напротив. Аз обичам да помня погледи. Нищо повече от това.

Не ме интересува.

Играя си. Онази пра-стара игра " напрежението е непосилно, но може ли повече". Обичам я, вродена ми е, изглежда непринудено и точно това влудява очите ти. Онзи поглед на ловец, или на изследовател, или на стратег, или на хищник, или на нападател.. всъщност се чакаме кой първи ще нападне.

Следиш, нали...

Леко разкритото деколте, когато се навеждам към теб уж да ти прошепна нещо, което ззавършва всеки път с мъркане. Точно до ухото ти. Толкова е близо дъха ми до кожата ти тогава, че погалва еротичната ти природа, прокарва звуци по кожата ти, гальовно се пуска покрай всяко малко косъмче, за да накара фоликулата да настръхне.

И ти настръхваш.

Мен не ме интересува.

Обичам да те гледам, докато си играя с тебе, как се опитваш да запазиш самообладание, ала пропускаш хищнически погледа си след мен или покрай мен всеки път, когато полюшна присъствието си до твоето. И се правя, че не знам, че не ме интерсува.

Всъщност ме интересува- как се противиш на властта, която ти харесва .

Ти искаш същата над мен.

Кой първи ще се предаде?

:) хм,мррр.......

Ще играя шах с душата си

Не до матова позиция.

Надявам се.

За интерес.

Просто шах- когато споря с мен самата.

Или ходове, премислени от мозъка срешу най- върлия противник- себе си. И при победа, вкарани в играта, наречена с пълноводното име живот. Научена игра и изучавана, ограничила времето си в същото това понятие, именовано отново пак- живот.

Ще играя шах със себе си, всеки път, когато се боря с двете крайности в себе си- добрата и лошата и не до победа, а до равенство. В което е силата и хармонията, удоволствието на добрият играч е в постоянният интерес и понякога победа. С взето окончателно решение след внимателно , но бързо премисляне.

Шах, в който обръщаш душата си, бидейки плоска дъска със стъпките на разума и мислиш ходовете, преди да си ги (из) играл, рисувайки в главата си и едната , и другата страна. Доброто/ лошото в последствията на онези душевни помисли, смислово отразени от съзнанието, даващи импулси за действия. Внимателно.

Тихо- така, както слънцето изгрява, ще премествам фигурите в черно- бяло от едната и от другата страна и все да е печелившо, защото навсякъде, във всичко може да има поука. Или малка победа, гордо извоювана. В най- трудната игра- със себе си. И слушане не само на добрата страна, а и на онази тъмната, скритата, най- тайната и необяснима по последствия в редките моменти безумие, когато сме я послушали. Но толкова сладко тайнство, озарено от блясъка на невинното бяло в тази или друга фигура от шаха. Разходени с финес по масата или тихо приплъзнати в тези оттенъци.

Ще играя и ще съм невинна, усмихната мило, но чиста в себе си като онова бяло на моя страна, или ще се превъплатявам в тихото черно нападение на противника, станал съюзник, при обръщане на дъската. Не е ли това благоприятно изменчива и гъвкава игра- една от най- мъдрите, стимулиращи мисълта ти в поражение и победа или двете едновременно, но и двете със стил.

Противник и съюзник- мога ли да съм и двете в себе си едновременно? И не сме ли всички такова единство от противоположности, експериментиращо с околните уж, а всъщност със себе си. В различни ходове.

Пешка, офицер и кон- да пазят царя. Ранимият, крехкият, до силното женско начало- царицата. Ще играя шах, но смело- с героинята напред, а цяра ще бъде душата ми. Онази, крехката.

И в тази крехкост ще премислям ходове, с елегантно изпълнение по дъската на живота и неговите- черно- бели геометрии.

Ще играя шах със себе си.

И понякога ще губя нарочно- може би за интерес или да пробвам нов ход на измъкване, защита или нападение пред падение. Може би.

Ще играя шах.

С премисляне.

За свой собствен интерес.

Просто шах със себе си.

Там в житата

Там, в житата на нашето лято- толкова сочно, толкова назряло и плодородно, ще помислим ли за лекият вятър, който разклаща мечтите ни, накъде ще ги понесе и в чий вихър ще ги завърти.

Там, където свършват мечтите ли е реалността- онази нашата, която уж сами и заедно изграждаме, а в нея поотделно и понякога неусетно се променяме. В сезонът на преходите, ще помислим ли накъде ще ни отведе. Ще управляваме ли промяната или тя нас ще повлече бавно, неусетно, уж с танцова стъпка и за добро. Но ще бъде ли...

Ще се вдъхновяваме ли и занапред, ще виждаме ли в очите си истината, ще се държим ли все още за ръце. И ако не- това нима би било трагично, ако е закономерна промяна. От онези, които в сезона на преходите, разкриват красотата на следващият сезон.

Можеш ли да задържиш пролетта да не си тръгва, въпреки благоуханията й. В бурите също има очарование и в затишието след тях. Всичко може да разкрие красотата, онази тайната, скритата, ако позволиш нейното проявление, ако знаеш с какви очи да погледнеш на него и да откриеш магията. Но за това се иска желание. Иска се въображение. Иска се, най- вече, смелост.

Там, в житата, във прехода на твоите решения, ще можем ли да решим единно, гледайки се с очите на истината и ретроспективността на изводите по пътя, който изминахме.

Можеш ли да погледнеш в мен с тази искреност и да не се изплашиш? Ще поискаш ли НАИСТИНА да видиш?

Нека ти разкажа...

В момента по необходимост слушам JazzFM и се чудя дали съм повече раздразнен, или нервиран от това, което достига до слуховия ми анализатор. Не ме разбирайте погрешно, за релакс и разтуха радиото си я чудесно, но не и когато нито си изморен, нито имаш нужда от успокояване.
В много добро настроение съм си цял ден, разваляно единствено от тази радиостанция, чийто звучене асоциирам с някакви надрусани природозащитници или хипита. Когато няма как да се отдадеш на нещо изцяло... няма как то да ти доставя удоволствие.

А до чашата червено вино и свещите с малинов аромат има още време. Да се мръкне поне.


Ето. След този не кратък увод, вече се чувствам по-добре, защото наближават редовете, в които искам да ви разкажа същинската история на тази публикация.
Тя започна преди около 3 години, в момента, когато нещо в тялото ми започна да ме смущава. Напук, че винаги съм бил слаб, дори на момент с ярко изразена нужда да наддавам...брех, ето, че в късния пубертет се окомплектовах с коремче. До ден днешен криво-ляво си намирах извинения за неговото съществуване. Ама в последно време ми се качи на главата и от ден на ден, просто усещам как става все по-независимо, на моменти стряскащо обемисто. Списъкът с извинения все по-малко започна да ме теши. "Генетично предразположено!", "Нормално за всеки мъж!", "От газираното е!" и тем подобни хапчета за съвест.
А аз все по-ясно осъзнавах, че не е нормално един млад човек да се запуска като тираджия.

Този януари ми дойде до гуша.
Започнах да правя всеки ден упражнения. По два пъти, понякога и повече. От лицевите опори ме боли корема и гърба, ама няма начин. Наистина съм твърдо решен да си вкарам багажното в приемливи граници. Баси, преди 25 да спра да си виждам оная работа заради шкембето...е просто няма да стане.
Не съм се вманиачил да правя теракоти, бодибилдинг, да се ограничавам само до диети включващи треви и шишарки. Да...за да има по-голям ефект спрях да си соля и захаросвам ястията, спрял съм от доста време и газираното, като цяло въглехидратите ще са в много, много по-малки количества. От месото надали ще се откажа напълно, но поне никога вече няма да е по 2 литра Кока Кола (другата ми голяма победа), всеки ден, както когато бях пристрастен.
Просто искам да се чувствам добре в собствената си обвивка...
...нищо повече.


Приемам затлъстяването като белег не само на тялото.
Пак приблизително от началото на тази година се впуснах в едно сериозно самоанализиране. То е с мен и досега, а предполагам, че още не малко месеци ще се вглеждам в себе си толкова усърдно. Все още има доста неща за избистряно и категоризиране. Като за начало, да намаля радикализацията си по дадени теми, хората срещу мен наистина да имат чувството, че говорят не с тиквеник, а с мислещ човек, да посягам за четене към всякакви, всякакви теми, защото сега му е времето, да горя за каузи, но да не прегарям. Да спра да съм толкова разсеян. Чаровно е, но до време...
И преди съм го правил. Десетки пъти за стотици неща. Това ми е помагало да се развивам...да създам у себе си неща, с които се гордея.
Но в един момент умът ни затлъстява и е нужен рестарт. А след него и въпросите.

Бях станал по-мърморещ, излишно критичен, задушаващо мрънкащ на моменти.
Хабях енергия да се ядосвам за глупости, да бумтя, да кипя, да се кахъря на халос.
Не разбирах, че мога да контролирам нещата, които ме вбесяват. Просто като открия работещи модели, как да се успокоявам. Ето, че на няколко пъти вече успях да запазя самообладание...да не псувам като подивял каруцар, да си пресичам туй или онуй захапване.
Трябва да се грижа повече за магарето си. И не за плюшеното Йори от секцията, а за онова магаре, което по принцип българинът е свикнал да оставя в калта, все да си трае и разни дребни мишкуващи чиновници, търговци и прочие субекти да му пият кръвта.

При съвсем неочаквана ситуация - скандал за предварително регистрирана карта и продаване на клиент, без негово знание...научих много, много ценен урок. Просто не трябва да им се даваш.
Така широката общественост, скоро ще научи също нещо важно, че веднъж регистрирана карта за предплатени разговори....НЯМА как на този етап как да се отрегистрира. Разбирате ли, остава до живот, което е нарушаване на човешките ни права. Отделно се окача, че въпросната карта е регистрирана още преди 3 месеца и с изговорени безплатни минути. После поставена обратно в пакета и предадена като нова.

Но продадена на погрешен човек.
Пожелавам ви по-често вие да сте този "погрешен човек", които ще вади подобни кокошкари на яве.
А на мен може да ми пожелаете успях в начинанията... :)


Това за финал...
...писах бързо, стегнато, почти без грешки, с ясна мисъл. Такова писане ме е правило винаги щастлив.
Хахахахаха, сега по JazzFM, зазвуча Фил Колинс. А това вече са усмивки...