Мои писаници върху Малкият принц на Екзюпери.

Познато ви е това чувство.
Когато след години на забрава, откриете своя снимка от най-бесните си тийнгодини и си помислите: "Баси, толкова ли девствено съм изглеждал наистина?", или когато вашите ви изнамерят детските рисунки на моделки или войници и с умиление разглеждате разкривените подобия, които би трябвало да приличат на хора. :)

Това произведение се роди след молба на моя приятелка да й напиша есе по тази кига, "защото те бива в тия работи". После тя щяла да го представи за свое пред даскалицата. :) Преди малко си го намерих и ми стана едно много готинко такова. Бил съм едно седемнадесет годишно лапе, когато съм го сътворил. Като цяло уводът е по детски наивен, но смея скромно да твърдя, че дори и тогава съм имал тук-таме проблясъци.

Така и така, преценете сами. С изключение на няколко правописни грешки (естествено), нищо друго не съм пипал.

Малкият принц

"Посветено на всички възрастни,
които някога са били деца,
но са забравили това!!!"

Върху книги като "Малкият принц" поначало се пише трудно. А върху "Малкият принц" се пише много трудно.Някак хората си казват "Ха, какво пък, виж колко е тъничка, а и за дете се разказва в нея." Но такива хора до един се оказват излъгани в предположенията си - Екзюпери по такъв невероятен и умен начин развежда читателя из най-далечните кътчета на човешкият ум и чувства...съчетавайки това невероятно пътешествие към себепознаването със екзистенциални въпроси, чиито отговори се търсят и до днес.Тогава неочаквано се сепваш-самият ти си си ги задавал хиляди пъти. И тъкмо си мислиш, че си осъзнал посланията на твореца Екзюпери, когато философа Екзюпери,неусетно разкрива пред теб нещо ново и недоловимо,за което с изненада откриваш,че си останал сляп.Или просто си допуснал наивната грешка да си помислиш, че едно дете, не може да разбира или знае повече от теб за живота.
всеки прочит на романа ни оставя нежно замислени и приятно замечтани. Тихичко потънали в копнежи да бъдем като него-като същият малък безименен принц,който е открил истинските малки-големи радости на живота, същият,който ги е оценил...същият,който никога не се отказва от веднъж зададения си въпрос.
И тъкмо,недоловимата нишка на иронията,че как въпроси зададени преди толкова много години в съвсем друга епоха са актуални, със своята истинност и жегват хората дори и от днешното забързано столетие? Автора ни завещава едно предизвикателство:ако можем сами да си отговорим на тези питания, да открием частичка от неговите истини и за себе си.
И как тези истини...не са намерени сред хората на някой голям многохиляден град, не са открити в някоя лаборатория претъпкана с техника ...от гениални учени, не ни се разкрива и от някой мъдрец,зарил главата си в многотомни книги. Разказана ни е сред безкрайните пясъци на пустинята и безбройните звезди на небето...от един малък принц.И несъзнателно се сещаме за същите тези пренаселени градове,чиито обитатели обаче са с пусти и празни сърца,за същите тези хора,който са забравили блясъка на звездите и какво е да успееш да надигнеш глава към тях.За повечето смисъл в дюна пясък или съзвездие, отколкото дузината хора, които си ВЪОБРАЗЯВАТ, че са важни и, че знаят всичко за всичко.
Не вярвате ли? Тогава също като Малкият принц се покатерете на върха на някоя планина и извикайте: "Бъдете мои приятели, аз съм сам."Или когато човек се чувства еднакво самотен както в пустинята, така и понякога сред хората. А на викът му за приятелство, неспособен да пробие мъглата на Самотата,единственият,който му отговаря е ехо на Глухотата и Неразбирането.
Защото възрастните, никога не разбират сами, а за децата е уморително все да им обясняват ли обясняват. Да! Възрастните,никога не чуват детските въпроси-с годините губят тази способност,а всеки искат нещастията им да бъдат приемани сериозно от всички.Могат единствено да гледат "право пред себе си",оковани от грижата на делничната нужда."Целеустремен" поглед само пред себе си...досъщ като нарисувана овца на Малкият принц,която се интересува само от пашата."А вървиш ли право пред себе си,няма да отидеш много далеч",ни разкрива Принцът.От време на време трябва да поспираш, да починеш, да се огледаш наоколо си...и сякаш да се опиташ да си си спомниш как се живее,а не просто съществува. Да се огледа за ценните работи, които не можем да видим вглъбени в собствените си проблеми и гоненето на онези целички, с който започнали да се самозалъгват с ...дребни, малки целички...към които ежедневно се опитвали да стигнат...тутрузейки се до тях със скоростта на костенурка с 2 счупени крака.
Започнали да слагат ограничения на мечтите..."малки","големи","прекалени","невъзможни","жалки","МЕЧТИ"
Започнали дори да ги слагат в анкети и графи..като преоценени стоки:"необходимост", "ЗАПЛАХА?????????????", "те са за губещите"

С една дума....
....хората започнали да стават дребни,бедни...непотребни.

За забързаните възрастни хора,които също като лирическият герой е забравил,какво е да утешаваш и да се грижиш за някого. А оставиш ли дори един боабаб на произвол,без грижи...то дървото ще расте толкова бързо и голямо...застрашавайки собственият ти малък свят.Ще те измести,и за теб, няма да остане място.Напротив една мъничка роза,открива смисъла на Малкият принц. Би трябвало да преценяваме,не по думите,а по делата,че трябва да изтърпим една две гъсеници(трудности) за да може да се порадваме накрая на хубавите моменти. А "големите" са пълни с предразсъдъци-отказват да се вслушат в някого само заради облеклото му(турския астроном,който пръв открива планетата на Малкият принц и я назовава с цифри(възрастните много обичат числата)само заради дрехите му),само заради изказа му или за дори за още по-дребни неща пренебрегват истината! "Децата трябва да бъдат много снизходителни към възрастните."-защото вторите не се вглеждат в подробностите.


Човек пътува през целият си живот, от самото си раждане,чак до сетният си път. По пътя си среща всякакви типажи,цяла палитра от образи. Добри,лоши,усмихнати,загубени, намерени,измамени, тъжни, весели, плачещи. Среща и такива като Царя от "Малкият принц". Царе,които не царуват на никой и на нищо,но толкова са вглъбени в собствения си авторитет,че накрая сами си повярват,че всичко се върти около тях и могат да са всесилни командири.И тук в цялата глуповатост и тесногръдие на своя персонаж, писателя чрез него ни подарява житейската мъдрост,че "От всеки човек,трябва да се изисква,това,което той може да даде. Властта трябва преди всичко да се крепи на разума". Но нима на този разум, чрез който все съдим/критикуваме и укоряваме другите? Без да се вглеждаме в самите себе си и да осъзнаем,че сме тяхно цинично огледало.Че понякога ние не мразим другите. Мразим себе си,защото приличаме на тях...Не!Надали с такъв разум.Реалността,която книгата ни разкрива е съвсем друга:"- Тогава ще съдиш сам себе си. -То е най-мъчното. Много по-мъчно е да съдиш сам себе си, отколкото да съдиш другите. Ако може да съдиш себе си правилно,значи си истински мъдрец!"
В Пътя на Живота си срещаме и суетни.За тях всички останали хора са почитатели.те са по-лошо дори и от Царя, защото Суетният не чува нищо друго освен хвалбите,празнодумството и въздишките.И всичко съотнася към собствената си малка личност. Празни хора,живеещи само за себе си. Градящи личността си на чужди слова били и те блудкави хвалебствия.Огледалото не отразява за тях нищо друго освен самовнушената перфектност.
Пияницата и неговия омагьосан кръг, поробен от пиенето.все едно, когато пиеш за да избягаш от проблемите си,а самият алкохол те кара да затъваш още повече. Проблем,който само те откъсва привидно от друг проблем."Пия за да забравя, да забравя, че ме е срам, срам от това, че пия"-думите на Пияницата...сами по себе си абсурдни.
Абсурдни като образа на Бизнесмена.За хора, които също обитават планети от свой малки сметки и изчисления(вече споменахме, че възрастните много обичат числата) И все са толкова заети да броят и притежават непреброими и непритежаеми неща, че чак и ревматизма им се обажда."Аз съм зает човек",оправдават се те."Аз нямам време да мечтая"-допълва(в блога ми може да прочетеш...двата поста в който осъждам реплики като тези и да интерпретираш нещо по темата)
И нима задължително колкото повече притежаваш,толкова повече си и богат? А струва ли си такова богатство, което не знаеш какво да правиш? Та каква е ползата питам аз...ако няма с кого да го споделиш? Или все пак:"Нищо,притежавам ги!" може да оправдае,цялата човешка егоистична природа и скотски начин на съществуване? Не ни ли прави всъщност този стремеж да притежаваме всичко и по-много духовно бедни и пусти? Май,да!И както Бизнесмена не е полезен на звездите в небето,които брой ли брой за кой ли път.Така и ние не сме полезни на нашето богатство, което трупаме ли трупаме.
Замислете се обаче, колко много хора познавате, които в собственото си занимание са нещастни като Фенерджията.Уверен съм,че са толкова,че чак не може да ги пребройте. А е тъжно да живееш живота си по нареждане.По нареждане да обичаш, по нареждане да мразиш, по нареждане да плачеш, по нареждане да се усмихваш. И никога да не разбираме-само защото "нареждането си е нареждане" И то не се променя никога.
Малкият безименен принц с коса златиста като узряло жито...по време на пътешествието си среща и една лисица.Тя му разкрива тайната на Опитомяването."Да опитомиш",означава да се свържеш с някого.Когато от многохилядното множество успееш да намериш човек,сродна душа,която се превръща в центъра на твоят малък свят. С мисъл за него/нея да започва и свършва деня. За нас багрите, звуците, дори най-лекият повей на вятъра ще добие ново значение и смисъл.Всичко ще стане цветно, ще чуваме само песни, а вятърът ще носи нейният/неговият аромат.През такава магична призма и най-дребничкото и незначително нещо преди,ще ни донася много спомени ,много нови чувства, много приятни асоциации.Този невидим скрит смисъл на нещата ще стане явен за нас. Защото хубавото се вижда само със сърцето. Най-същественото е невидимо за очите. Затова и започваш да държиш толкова на този човек, защото в него виждаш нещо прекрасно,което оставя недоловимо за другите.(Само децата знаят какво да търсят!!!) Онова,което им дава красота е невидимо.И образът на тази красота "свети" невидимо в нас,като пламъка на лампа. А трябва много да пазим такива лампи.Те са крехки-един повей на вятъра и можем да ги угасим.
Човеците, които не са опитомили отглеждат по 5 хиляди рози в една градина, качват се във все по-бързи влакове(като слънчеви лъчи бързи) и пият все повече хапчета (за да се смеят,за да чувстват,за да бягат,за да забравят,за да заспят....за да умрат),но все не намират нищо, не стигат по-бързо до никъде,все някога ефекта на хапчето отминава(освен на тези от последният вид) Въртят се в кръг. Просто не разбират,че за да стане нещо ценно, те трябва да положат много, много усилия, труд, много,много сълзи да изплачат.(Вярвате ли,че Малкият принц,който никога не се отказваот зададеният си въпрос...би поливал своята малка розичка с четери настръхнали бодли, които й служат за да се брани от целият свят...дори и със сълзи...ако водата на неговата планета свърши?) Чак тогава, те ще успеят да открият същият смисъл/значимост, важност, както Малкият принц в своята мъничка и безценна роза. Единствена и най-прекрасна и сред 5 хиляди рози взети на куп.

"Питам се"-рече Малкият принц-"Дали звездите не са осветени за да може всеки човек да намери някой ден своята звезда? Виж моята планета!Тя е точно над нас!"

Антоан дьо Сент Екзюпери създава неповторимият образ на Малкият принц, давайки по този начин пътеводител на тогавашното/днешно общество...пътеводител за истинските ценности и вълшебства в живота. Символ да детската, неподправена мъдрост, която със своята истинност и откровенност завладява всеки читател, правейки го нов приятел на същият този Малък принц.
И ако някой ден, чуете глас зад себе си, който Ви прошепва: "Моля...нарисувай ми една овца!", Моля ви...не ми казвайте, че сте пораснали и забравили, станали черногледи и отрудени...не ми казвайте и, че станели убиец-погубили завинаги детето в себе си. спомнете си...спомнете си какво е да мечтаеш...така няма да забравите и мъдростта на детските очи, която притежавате.

17.12.2006 г.
22:10 ч.