Свети Валентин НЕ те обича !!!!!

С не малко доволство ще започна с това, че съдържанието на "Ако искаш...", представлява 99,99999 процента авторски труд. Повярвайте...нещата, които излизат тук са с ярко изразен некомерсиален характер, никога подчиняващи се на злободневните моди и преди всичко....написани с много вдъхновение и старание.
НО в името на стойностния текст, каращ те да настръхваш от интелектуално удоволствие, ще приложа следният цитат, дело на eldred57:


"Абсолютно! Винаги съм смятал, че този празник е много безсмислен. Обаче ходи го обяснявай на хората, луднали са по тоя празник. Последните два дни гледам е пълно с пичове помъкнали разни плюшени същества или надуваеми сърца. Днес в автобуса видях един със сърце с размер над половин метър! И по него висят разни лъскави лентички… грозотия. Отделно не виждам как една жена би се почувствала специална докато и подаряваш грозно, червено, плюшено нещо в същия момент в който сигурно поне още десет милиона други жени получават подобно червено и грозно плюшено нещо. Валентин да си ходи откъдето е дошъл и да не се връща."

По същество, той максимално синтезирано описва и моята неприрязън от т. нар. "Ден на влюбените". Видите ли, човечеството така склерозирало какво значи "любов", че от кумова срама си нарочило цял ден за да си го припомня
И без грам религиозен подтекст...нашите "обясненията в любов", нямат нищо общо от делата вършени от Пресвети Валентин. Всъщност по-вероятно е да го накарат да си продъни облачето от яд.
Просто отказвам да приема, че само днес, любовта е най-голямата, която можем да засвидетелсваме...само защото сме пръснали един сак пари в шаблонни, дори на моменти грозни подаръци. Всичко това идва по-голям празник за търговците, напомпани излишно цените, отколкото за уж обичащите се същества.

Ето защо Свети Валентин те мрази. Просто опетняваш паметта му. :) Или в най-добрият случай... изпитва съжаление към теб.

Защото една препечена филийка за закуска, поднесена в леглото, означава много повече от вечеря в тягостно снобарски ресторант. Защото няма нищо "печиено" да спечелиш състезанието с приятели, набутал се в купуването на най-много рози, при положение, че едно цвете в саксийка изисква много повече внимание и любов в отглеждането си.
Защото децата на 16/17 бъркат "вечната, доживотна" любов с едно хлапашко хлътване, но никой не им казва как да се преборват с тъгата, две седмици по-късно при раздялата. Защото една пачка, претворена в скъп подарък...няма да компенсира всичките пъти, когато си отебавал половинката си.

Защото едно "Добро утро" е много, много по-велико от каквато и да е поезия...
...а изричането на "Обичам те" се нуждае само от една четна двойка участници.
Него и Нея.

Да обичаш е нещо твърде сложно...за да може да бъде отглеждано само един ден в годината.
И твърде просто за да се нуждаеш от думи.

Обичаше...

Обичаше да я наблюдава докато спи. Да я гледа в най-нетипичното за нея състояние – кротка, притихнала, гушкаща се дори. Той се отучи да я закача, да й се нахвърля...да я предизвиква, когато беше такава. Знаеше, че е безкрайно уморена от напрежението в работата, и единственото, от което има нужда са мигове спокойствие. А той имаше нужда от нея...
...затова просто й се любуваше, винаги първи събудил се измежду двамата. Тя и без друго му правеше забележки, когато я зазяпваше прекалено. Чувствала се като ходещо бижу или още по-лошо. А в тези кратки моменти, конфликт нямаше. Тишината носеше единение, единението носеше равновесие...равновесието беше Тя.

Беше наизустил целия й образ в ума си до най-дребният детайл. Възпроизвеждаше в главата си всяка нейна черта, извивка, линия. Гарваново черната коса контрастно се разливаше върху снежно бялата й кожа. Гледка подобна на битката между денят и нощта, само че без победителят. В тези моменти му липсваха пъстрите й очи, скрити сега под треперещите й клепки. Умората й се отразяваше дори върху тези най-деликатни органи-конвулсивно потреперващи. Подобно на цялата нея.

Не целеше насищане. Не искаше и вечност. Просто своите си 3 минути на съзерцание. Вчера, днес, утре, ако може...само, ако може. Защото тя беше като пясъка на екзотичен плаж. Колкото повече го стискаш в шепа, толкова повече се изплъзва. Разтвори длан и тя сама ще дойде.

А тя беше стихия-жена. От онези, с който трудно се преборваш. Не обичаше да се глези, да търси опори, да разчита на друг...освен себе си. Същински кактус...много бодли и само един съкровен цвят. Нiто за всеки, нито завинаги.

Затова той никога не й казваше, когато й се любува преди разбуждането. Веднъж станал, тоя я оставяше намира...дори и от очите си. Само от време на време, тихичко на пръсти влизаше в стаята...за да види дали е завита.
Ако не...лекичко полагаше одеялото върху нея.

А когато не можеше и беше далеч от нея. Просто извикваше образът й в представите си. Посягаше и се потапяше в него. В равновесието. Така разстоянието не беше нищо повече от романтична абстракция.